Майкъл Скот - Чародейката

— Джош, наистина не мисля, че сега му е времето… — започна Софи.

Джош засвирука. Пет ноти отекнаха ясни и чисти във въздуха. Всички анпу наостриха уши.

— Джош? — рече въпросително Софи.

— Нали се сещаш за твоята татуировка-спусък? — извика й той.

Тя кимна. Дебела черна лента обвиваше дясната й китка като гривна. От вътрешната й страна имаше идеален златен кръг с червена точка в центъра. Когато й се налагаше да призове Огнената магия, тя просто натискаше точката.

— Аз пък си имам подсвирване-спусък. — Той отново изсвири петте ноти.

— Това е мелодията от… — Беше й толкова позната, но й бе трудно да си спомни заглавието на филма.

— „Близки срещи от третия вид“ — каза той и я изсвири още веднъж. — Вирджиния Деър ме научи на Въздушна магия, докато бяхме на Алкатраз. — Той млъкна и се намръщи. — Това днес ли беше или вчера?

Едно озъбено коткоглаво същество се метна през последните десет стъпала към Джош. Копешът на Цагаглалал разсече въздуха, минавайки достатъчно близо, за да отсече мустачките му. То се опита да се извърне в полет, но се удари в стъпалата и се плъзна надолу.

— Джош, ако ще правиш нещо… — подкани го Софи.

— Седни до мен — каза той. — Ти, също, лельо Агнес… Цагаглалал.

— Сега едва ли му е времето за седене — възрази Цагаглалал.

— Довери ми се — отвърна той със зловеща усмивка.

Софи приседна на стъпалото от дясната страна на Джош, а Цагаглалал се настани нервно отляво.

— Дори зверовете изглеждат изненадани — промърмори тя.

— Хванете ме подръка и се дръжте.

Джош подсвирна отново.

Цагаглалал изсумтя, когато земята пак се размърда. Трусовете се учестяваха. А после осъзна, че не се движат камъните под нея. Тя дори вече не седеше на тях. Издигаше се бавно във въздуха.

Джош се бе ухилил широко.

— Това не е ли най-якото нещо на света? — попита той. — Вирджиния ми показа как да го правя. — Отпусна краката си да висят и Софи последва примера му. — Със сигурност е по-добро от ходенето. — Тримата се въртяха бавно един около друг, докато се издигаха към небето.

— Стоя върху въздух — каза Софи, тъпчейки с крака.

— Втвърден въздух — това е на същия принцип като въздушната възглавница. — Джош се обърна към Цагаглалал. — Ти какво мислиш?

Тя се усмихна.

— Трябваше да видиш физиономиите на анпу.

Те се издигаха все по-бързо и по-бързо, покрай тях летеше студен въздух, а стъпалата долу се размазваха пред очите им. Градът се смаляваше; множеството битки се превърнаха в огнени точици.

Щом доближиха върха на пирамидата, Софи погледна надолу между краката си и видя някаква тъмна маса да пълзи нагоре по стъпалата. Осъзна, че това са анпу и другите хибриди.

— Те продължават да се катерят. Хиляди са.

— Няма да спрат, докато не бъдат отзовани — каза Цагаглалал.

— А нито Бастет, нито Анубис ще го сторят. Искат ви мъртви.

Софи вдигна поглед.

— Колко остава до… Я, има някой на стъпалата горе — каза тя разтревожено. — Прилича на… — Млъкна, внезапно онемяла.

Облечен в лъскава червена броня, Прометей седеше на стъпалата близо до върха на пирамидата, подпрял ръце на бедрата си и сплел пръсти.

— А, ето ви и вас — каза той любезно. — Чакахме ви.

— Ние ли? — попита немощно Джош. Започваше да се уморява.

— Защо не направите кръгче около пирамидата — предложи небрежно Прометей.

С огромно усилие на волята Джош накара въздушната възглавница да заобиколи върха по посока на часовниковата стрелка и те видяха Сен Жермен, който се бе изтегнал на едно стъпало и драскаше в бележника си. Той им махна.

— Чудесна вечер, нали? — извика французинът. — Погледнете само този залез — определено е музикален.

Паламед и Уилям Шекспир бяха от северната страна на голямата пирамида. Барда погледна към Сарацинския рицар и му посочи тримата, които прелитаха бавно покрай тях.

— Ето, това е нещо, което не се вижда всеки ден.

Накрая минаха от източната страна, която вече бе потънала в дълбока сянка. Жана д’Арк седеше с кръстосани крака на едно стъпало, затворила очи и положила ръце в скута си с обърнати нагоре длани. Тя отвори очи, усмихна се лъчезарно и килна глава настрана.

— Много хубава броня, Софи. — Докато говореше, разпери ръце и въздухът внезапно се изпълни с аромата на лавандула, а после собствената й сребърна броня обгърна тялото й.

— Какво правят те тук? — попита Софи.

— Дошли са да ви пазят и защитават — обясни Цагаглалал, докато се издигаха по-нависоко, наближавайки върха на пирамидата. — Ще задържат анпу колкото се може по-дълго. Но не се бавете прекалено.