Л. Смит - Дъщерите на мрака

Топлината я накара да се отдалечи, все още лазейки, тя не можеше да спре да гледа. Оранжеви пламъци. Сега бяха навсякъде по колата. Оранжеви пламъци се издигаха от всякъде. Вълкът не излезе от пламъците. Мари-Линет седна. В гърлото си имаше пушек, и тя се опита да извика „Джеръми!”, но се чу само задавяне. Вълкът все още не излизаше. И как можеше да се учуди, със сребърен нож в гърдите и огън навсякъде около него.

Мари-Линет седна, уви ръце около себе си, и гледаше колата.

Щеше да ме убие. Като всеки добър ловец. Трябваше да се защитя, трябваше да спася Аш. И момичетата... щеше да ги убие всичките. И сигурно е убил много хора като онзи катерач... Той беше луд и напълно зъл, защото правеше всичко, за да постигне това което искаше.

И тя го беше видяла от началото. Нещо под онова „добро момче”, беше го видяла, но винаги се беше заблуждавала, че не е там. Трябваше да повярва на инстинктите си. След като беше осъзнала, че е решила мистерията на Джеръми Ловет и че тя нямаше щастлив край.

Тя се тресеше, но не можеше да плаче. Огънят ръмжеше. Малки искри се издигаха нагоре.

Не ме интересува дали е било справедливо. Не беше като убиването в съня ми. Не беше лесно и не беше природно и никога няма да забравя начина по който ме гледаше...

След това си помисли, Аш.

Тя беше толкова парализирана, че почти го беше забравила. Сега тя с обърна, изплашена да гледа. Тя се накара да долази до там където беше той.

Толкова много кръв... как може да е добре? Но ако е мъртъв... ако всичко е било напразно...

Но Аш дишаше. И когато тя докосна лицето му, опитвайки се да открие чисто място в кръвта, той помръдна. Той се разбуди и се опита да се изправи.

- Остани така. - ризата и дънките на Джеръми лежаха на земята. Мари-Линет взе ризата и я уви около врата на Аш. - Аш, спри да се мърдаш...

Той отново се опита да се изправи.

- Не се безпокой. Ще те защитя.

- Легни. - Мари-Линет каза. Когато не го направи, тя го бутна. - Няма какво да се направи. Той е мъртъв. Той се отпусна, затваряйки очи.

- Убих ли го?

Мари-Линет издаде задавен звук ,който приличаше на смях. Тя беше изпълнена с облекчение - Аш можеше да диша и да говори, и той дори звучеше по нормалния си идиотски начин. И под попитата риза, тя можеше да види че врата му вече се лекува. Това което беше рани се превръщаше в розови белези.

Кожата на вампирите беше невероятна. Аш преглътна.

- Не отговори на въпрос ми.

- Не. Не го уби. Аз го убих.

Той отвори очите си. Те се гледаха един друг за момент.И в този момент Мари-Линет знаеше, че двамата осъзнават много неща.

След това Аш каза:

- Съжалявам. - и гласа му никога не е бил толкова не-идиотски. Той избута ризата и седна. - Толкова съжалявам.

Тя не знаеше как да реагира, но те се държаха. И Мари-Линет мислеше за ловци и опасност и смеене в лицето на смъртта. За всички неща, които наистина значеха да принадлежиш на нощта. И как тя никога няма да вижда в огледалото същия човек от миналото.

- Поне всичко свърши. - Аш каза. Тя можеше да усети ръцете му около себе си, топлината му и здравината му, подкрепата му. - Няма да има повече убийства. Свърши се.

Беше и както бяха и много други неща. Първото изхлипване беше трудно на изкарване. Толкова трудно, че тя беше помислила, че ще има пауза между него и следващото, но нямаше. Нямаше пауза между това и следващото, или следващото или следващото. Тя плачеше дълго време. И огънят загасна сам и искрите летяха нагоре и Аш я прегръщаше през цялото време.

- Е, тя не казваше на други хора нищо, но разбра властта на Нощния Свят. - Аш каза с най-мързеливия си, безразличен глас.

Куин каза кратко - Как?

Беше Понеделник, късния следобед и слънцето светеше през западния прозорец на Фермата Бърдок. Аш носеше чисто нова риза, купена от магазина на Бриар Крийк, поло с дълги ръкави, които покриваха почти зарасналите му белези по гърлото и ръцете. Дънките му бяха бели, косата му беше вчесана назад, и той играеше ролята на живота си.

- Тя знаеше за разбеснелия се върколак и не каза на никой за него.

- Значи тя е била предател. И какво направи?

Аш се поколеба.

- Намушках я.

Куин се засмя на глас.

- Не, наистина. - Аш каза сериозно, гледайки в лицето на Куин, с големи невинни очи - вероятно сини. -Виждаш ли?

Без да сваля погледа си от този на Куин, той вдигна розово-зеленото наметало от дивана. Веждите на Куин се вдигнаха нагоре.

Той зяпаше Леля Опал за момент, която беше изчистена и никога нямаше да може да се предположи, че някога е била погребана, и която имаше вместо парче от оградата в гърдите си - кол.