Л. Смит - Дъщерите на мрака

- Джеръми! - каза тя, и гърлото я заболя, но гласа й беше спокоен и настояващ. - Джеръми, преди да направиш това, не искаш ли да разбера? Каза ми, че това искаш. Джеръми, помогни ми да разбера.

За една дълга секунда, тя си помисли че няма да се получи. Че дори не може да я чуе. Но тогава главата му се подигна. Тя видя лицето му, тя видя кръвта по брадичката му.

Не викай, не викай, Мари-Линет си заповяда. Не показвай шок. Трябва да го накараш да говори, дръж го далеч от Аш.

Зад гърба й, ръцете й работеха автоматично, сякаш опитването да се измъкне от въжета беше, нещо което тя беше свикнала да прави. Влажността й помагаше. Тя можеше да усети как въжетата се изплъзват бавно.

- Моля те, помогни ми да разбера. - тя повтори, без дъх, но опитвайки се да задържи погледа на Джеръми. -Аз съм твоя приятелка, знаеш това. Знаем се от доста време.

Бясната гримаса на Джеръми беше покрита с червено. Той все още имаше човешки черти, но нямаше нищо човешко в лицето му. Сега, устните му бавно покриха зъбите му. Сега приличаше повече на човек, и по-малко на животно. И когато проговори, гласът му беше странен, но тя можеше да разпознае, че е гласа на Джеръми.

- Наистина се познаваме от много време. - каза той. - Наблюдавах те откакто бяхме деца, виждал съм те, че ме гледаш.

Мари-Линет кимна. Тя не можеше да каже нищо.

- Винаги съм знаел, че някой ден, когато стане по-големи, може би ще сме заедно. Мислих си, че може би мога да те накарам да разбереш. За мен. За всичко. Мислих си, че ти си единствения човек, който може би нямаше да се уплаши...

- Не съм. - Мари-Линет каза, и се надяваше гласът й да не се разтреперан.

Тя казваше това на фигура, с тениска покрита с кръв, като звяр, готов да нападне. Мари-Линет не смееше да погледне към Аш, за да види колко много беше наранен. Тя държеше погледа на Джеръми.

- И мисля, че мога да разбера. Ти уби г-жа Бърдок, нали? Защото тя е била на територията ти.

- Не нея. - Джеръми каза, гласът ме беше остър и нетърпелив. - Тя беше само старица, тя не ловуваше. Нямах нищо против тя да е тук. Дори върших работи за нея, като да й оправя оградата безплатно... И тогава ми каза, че те идват. Тези момичета.

Точно както ми каза на мен, Мари-Линет си помисли, замаяно. И той е бил там, оправяйки оградата, естествено.Както върши подобни работи за всички.

- Казах й, че няма да се получи. - Мари-Линет можеше да го чуе отново, започването на ръмжане. Джеръми беше напрегнат и трепереше, и тя можеше да почувства, че и тя почва да трепери. - Още три ловци, на тази малка зона... Казах й, но тя не искаше да слуша. Не можеше да види. Тогава се ядосах.

Не гледай към Аш, не привличай внимание към него, Мари-Линет си каза отчаяно. Устните на Джеръми се издърпваха назад отново, сякаш имаше нужда да атакува нещо. Точно тогава далечната част от съзнанието й каза, затова е използвал кол от оградата - Аш беше прав. Било е импулс.

- Е, всеки може да се ядоса. - каза тя, и макар е гласът й трепереше и тя имаше сълзи в очите си, Джеръми изглежда се успокои малко.

- След това, си помислих, че може би така е по-добре. - каза той, звучейки уморен. - Помислих си, че когато момичетата я намерят, ще разберат, че трябва да си тръгнат. Чаках ги да тръгнат. Добър съм в чакането.

Той гледаше покрай нея, към гората. Със силно туптящо сърце, Мари-Линет грабна възможността на погледне към Аш.

О, Господи, той не се движи въобще. И има толкова много кръв... Никога не съм виждала толкова много кръв...

Тя изви китките си назад и напред, опитвайки се да намери някакъв начин, да се отърве от въжетата.

- Наблюдавах, но те не си тръгнаха. - Джеръми каза. Очите на Мари-Линет се върнаха към него. - Вместо това ти дойде. Чух как Марк говореше с Джейд в градината. Тя каза, че е решила, че тук ще й хареса. И тогава... се ядосах. Издадох звук и те ме чуха.

Лицето му се променяше. Кожата му се движеше пред очите на Мари-Линет. Скулите му се преместваха, носа и устата - уголемяваха. Виждаше се козина между веждите му, превръщайки ги в една. Тя можеше да види как се появяваше козина срещу кожата му.

Ще повърна...

- Какво не е наред, Мари-Линет? - той се изправи и тя видя, че тялото му също се променяше. Все още беше човешко тяло, но беше тънко и разтеглено. Сякаш имаше само дълги кости и кожа.

- Всичко е наред. - Мари-Линет прошепна. Тя е изви силно и въжетата от едната й ръка се разхлабиха.

Това е. Сега го дръж разсеян, накарай го да се движи настрани от Аш...

- Продължавай. - тя каза без дъх. - Какво стана след това?