Л. Смит - Дъщерите на мрака

- Не искам да те нараня. - той каза със странния си глас. - Само те вързах, защото не исках да се месиш. Съзнанието на Мари-Линет мислеше за различни неща в едно и също време. Едва част казваше, Господи, той се опитва да се държи приятелски, и друга част казваше, Да се меся в какво? и трета част само продължаваше да повтаря Аш.

Тя погледна към Аш. Той лежеше неподвижно, и прекрасните нови очи на Мари-Линет можеха да виждат цветове на лунната светлина, тя видя че русата му коса бавно се напояваше с кръв. На земята до него лежеше тояга направена от тисово дърво - направена от твърдо жълто дърво. Тя не се учудваше, че той беше в безсъзнание.

Но ако кърви, значи не е мъртъв - о, Господи, моля те, не може да мъртъв - Роуан каза че само промушване и горене убива вампирите...

- Трябва да се погрижа за него. - Джеръми каза. - И тогава ще те пусна, обещавам. След като обясня всичко, ще разбереш.

Мари-Линет погледна нагоре от Аш, към непознатия с лицето на Джеръми. С шок, тя осъзна какво имаше предвид с „да се погрижа”. Три думи, които бяха просто част от живота на ловец и върколак.

Ами, сега знам за върколаците. Те са убийци и аз бях права. Бях права, а Роуан грешеше.

- Ще отнеме само минута. - Джеръми каза, и устните му се изтеглиха назад.

Сърцето на Мари-Линет изглеждаше че блъскаше с все сила в гърдите й. Защото устните му бяха много по-назад, отколкото биха могли да бъдат на нормално човешко същество. Тя можеше да види венците му, бяло-розови. И тя можеше да види, защо гласа му не звучеше като неговия, беше заради зъбите.

Бели зъби на лунната светлина. Зъбите от съня й. Вампирските зъби бяха нищо в сравнение с тези. Резците отпред бяха направени, за разкъсване на плът от плячката, кучешките зъби бяха дълги, а тези зад тях изглежда бяха направени за дъвкане и оглозгване.

Изведнъж Мари-Линет си спомни, нещо което бащата на Вик Кембъл беше казал преди три години. Беше казал, че вълк може да разкъса възрастна крава. Беше се оплаквал, че някой е освободил вълци-кучета и, че те са тръгнали след стадото му... Само че не бяха вълци, Мари-Линет си помисли. Беше Джеръми. Виждах го всеки ден в училище и след това той сигурно се е връщал вкъщи, изглеждайки така. Ловувайки.

Точно сега, докато стоеше над Аш с оголени зъби и повдигащи се гърди, Джеръми изглеждаше напълно, и изцяло луд.

- Но защо? - Мари-Линет попита. - Защо искаш да го нараниш?

Джеръми погледна нагоре, и тя получи още един шок. Очите му бяха различни. Преди тя ги беше видяла плоски и бели срещу тъмнината. Сега те нямаха нищо бяло в тях. Те бяха кафяви с огромни влажни зеници. Очите на животно.

Значи не трябва да е пълнолуние, помисли си тя. Може да се променя, когато иска.

- Не знаеш ли? - каза той. - Никой ли не разбира? Това е моята територия.

Значи беше толкова просто. След всичките им главо блъсканици, спорове и детективска работа. Най-сетне се разбра, че е било нещо основно, като защитаване на територия.

„За ловна зона, е малко.”, беше казала Роуан.

- Те завземаха земята ми. - Джеръми каза. - Моите елени, моите катерици. Нямат никакво право да правят това. Опитах се да ги накарам да си тръгнат, но те не пожелаха. Те останаха и продължаваха на убиват...

Той спря да говори, но нов звук се чу от него. Започна почти недоловимо за Мари-Линет, но дълбокото ръмжане я накара да се ужаси. Беше толкова нечовешко, колкото и опасно - като жужене на пчели. Ръмжане. Той ръмжеше. И беше наистина. Ръмжането което издават животните, когато искат да те накарат да се обърнеш и да избягаш. Звука който издаваше преди да заседне на гърлото...

- Джеръми! - Мари-Линет изкрещя. Тя се хвърли напред, игнорирайки пронизващата болка в раменете си. Но въжето беше здраво. Тя се върна назад.

И Джеръми се хвърли върху Аш, накланяйки се, с глава надолу, като нападаща змия, като хапещо куче, като всяко животно, което убива със зъбите си.

Мари-Линет чу някой да вика „Не!”, и после осъзна, че това е била тя. Тя се бореше с въжето, и можеше да почувства парене и влажност на китките си. Но тя не можеше да се освободи и тя не можеше да спре да вижда какво става пред нея. И през цялото време това изкривено, яростно ръмжане отекваше в главата и гърдите на Мари-Линет.

Тогава нещата станаха студени и скъпи. Някоя част от Мари-Линет, която беше по-силна от паниката я завладя. Тя се откъсна и сякаш гледаше цялата сцена от пътя: колата, която все още гореше, пращайки облаци от бял пушек, всеки пък когато вятърът духваше в правилната посока; неподвижната фигура на Аш, лежащ върху игличките; размазаните и ръмжащи движения на Джеръми.