Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

-Питам теб. - каза Химера.

-Вече знаеш отговора. - казах.

-Не, не! Орландо знае отговора. Аз не. Не разбирам. Защо те е грижа за непознати. Другият мъж изкрещя отново.

-Спри, Химера.

-Или какво? - попита той. - Какво ще направиш ако не спря? Какво би направила ако остана тук в мрака и режа парчета от този човек? Как ще ме спреш?

Мъжът се тресеше.

-Не, недей, не това, нееее!

Писъкът заглъхна, което значеше, че мъжът е или мъртъв или припадна. Надявах се че е припаднал, но във всеки случай не можех да направя много.

-Можеш ли да вкусиш страхът, Анита? Завърти го на езика си като силна подправка е. Точно сега устатата ми бе толкова суха, че не можех да вкуся нищо. Но можех да усетя страхът им, да го подуша върху тях. Всички те се бояха сега, пресен ужас, избиваше от кожата им.

-Лесно е да плашиш хора в мрака, Химера. Всеки се бои от мрака.

-Дори и ти?

Пренебрегнах въпроса.

-Бе ми казано, че ако дойда тук, че пуснеш Чери и Мика да си вървят.

-Така казах на Зак.

И в този момент узнах, че няма намерения да ги пусне. Не би трябвало да ме изненадва, но го направи. Наистина ли очаквах честна сделка от него? Може би. Пренебрегнах частта от себе си, която ми казваше,че той няма да направи каквото казва. Означаваше, че всички сделки отпадат. Отидох от имайки нещо за преговори, към нищо. Само с помахване, той можеше да убие Чери и Мика преди да пристигне помощта. Пулсът ми се ускори отново и се борех да запазя равномерно дишането си. Извадих ръката си от студената локва кръв. Можех също така добре и да помръдна. Той скоро щеше да ме открие чрез гласа ми.

Поставих ръцете си на стомаха си и се опитах да помисля какво да правя, невъоръжена, срещу мъж, който е по-тежък от мен с повече от сто паунда и бе достатъчно силен да разбие тухлени стени. Нищо полезно не ми идваше на ум. Може би насилието не бе отговорът. Какво оставаше? Секс? Сладки причини? Остроумни отговори? Господи, малко помощ тук.

-Не изпитваш нуждата да говориш, нали така? - попита той по-спокойно отколкото бе досега, по-“нормален”.

-Не, освен ако нямам нещо за казване.

-Това е необичайно за жена. Повечето от тях не могат да понасят тишината. Те говорят, и говорят, и говорят.

Той звучеше спокоен. В действителност, той звучеше сякаш трябва да седим през масата в някой приятен ресторант на сляпа среща. След като бяхме в често черна стая за мъчения с кръв на пода, този глас бе дори по-плашещ отколкото бяха заплахите. Той трябваше да говори гръмко и беснеещо, но спокоен малък разговор, това бе наистина откачено.

Гласът му стана по-спокоен, но никога не прозвуча като този на Орландо Кинг. Бе все едно има друг глас излизащ от него, друга личност, може би. Не знам и не ми пукаше. Ако го държи далеч от рязането на хора, тогава ура.

-Би ли искала да видиш леопарда си сега? - попита спокойният глас.

-Да.

Светлините избухнаха за зрението ми и ослепях от блясъка все едно бях в тъмното. Поставих ръка над очите си да се предпазя, после бавно я свалих, докато зрението ми се изчистваше.

Взирах се в чифт стъпала, крака. Зрението ми отиде нагоре по линията на човешкото тяло да открие пресни следи от лапи по задника му и други места. Друга капка кръв минаваше от голия му крак до ръката ми. Зрението ми бавно премина на друг чифт крака, и следващия, и следващия... Дузини мъже висяха като някакви орнаменти. За първи път се оставих да се почуда дали Мика не висеше някъде тук сред гората от тела?

-Искаш ли да станеш или се наслаждаваш на гледката от там?

Спокойният глас проговори от само два фута от мен. Накара ме да се обърна рязко. Извърнах глава да видя Химера стоящ на разстояние от двама висящи мъже от мен.

-Ще стана ако не възразяваш.

-Позволи ми да ти помогна.

Той бутна един от висящите мъже настрани, като да мръднеш завеса, като бледо сините очи не са отворени, взирайки, като мъжът, който не помръдна, когато Химера го докосна.

Бях на крака, внимателно избягвайки телата близо до мен, преди Химера да помръдне друго тяло и да ми помогне да стана. Наистина не исках да ме докосва.

Очите на Химера се върнаха до човешко сиви. Лицето му бе празно, обикновено. Онази почти диаболична усмивка я нямаше, но и не гледаше като Орландо Кинг. Бе някой друг. Въпросът бе, дали новата личност щеше да бъде повече полезна или по-опасна. Той избута назад телата все едно задържа врата, за да мина. Позволих му да го направи, но продължих да го наблюдавам, все едно очаквах да се опита и да ме сграбчи. Когато излязох в откритото пространство изпуснах дъха, който дори не знаех, че съм задължала.