Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

-Съгласна съм, че ликантропската общност може да има нужда от съдружие, но не съм сигурна, че мъчения и подкупвания е начинът да бъде направено.

Той покри с ръце очите си, навеждайки се назад, все едно изпитваше болка. Човека-змия го докосна с малки черни ръце. Химера се присви, после се изправи, змията все още го докосваше, успокояваше го, мисля.

Химера ме погледна, право в очите. Той хвана кожената шапка и я дръпна от главата си. Тъмната му коса остана по краищата, потна, нуждаейки се да бъде сресана. Сивото не бе лесно да се прикрие вече. Изглеждаше повече като косата на луд професор, все едно е направил нещо ужасно и това бе променило цвета за една нощ. Можех да видя белезите отстрани на шията му сега. Орландо Кинг, представящ се като Химера, погледна надолу към мен.

Просто се взирах в него. Бях твърде изненадана за нещо друго.

-Виждам, че не ме разпознахте, мис Блейк.

Поклатих глава, опитвайки два пъти преди да кажа.

-Не очаквах да те видя тук.

Това прозвуча зле дори за мен, но да срещна Орландо Кинг, свръх ловеца на вампири, не трябваше да се окаже лидера на група бунтуващи се превръщачи. Някак си го подлагах на съмнение.

-Затова знаеш всичко за превръщачите в града, защото са дошли при теб за помощ.

Той кимна.

-Почнал съм, от инцидента, да преследвам бунтуващи ликантропи и да не уведомявам властите. Няколко лоши ябълки не трябва да развалят целия варел.

Гледах го и се опитвах да мисля.

-Хората мислят, че близостта ти до смъртта те е направило по-зрял, но ти контактуваш с ликантропите, затова престана на бъдеш ловец на глави.

- Изглежда погрешно да преследвам тези без късмет - каза той. - Хора, който нямаха нищо общо с инцидента, който ги е направил каквито са. Поне ловувах върколака, който почти ме уби. Опитах се да го нараня. Повечето, са невинни.

-Знам това. - казах с нежен глас, защото знаейки, че Химера е Орландо Кинг, не ми помагаше да разреша мистерията за мен; задълбочаваше я. Бях по-объркана, отколкото когато влязох в проклетата сграда.

-Но промяната на сърцето ми, както го каза, дойде по-късно. Вълчата ми ликантропия се показа в кръвните изследвания след четиридесет и осем часа от атаката ми. Реших, че ще взема колкото се може повече чудовища и да ги предизвикам преди първото пълнолуние. - Той се вгледа през мен, очите гледаха в далечината, спомняйки си. - Поемах възможно най-опасните работи, който намерих, докато не се опитах да убия цяла племе змии в дълбините на амазонската джунгла - той погледна към малкия тъмнокож мъж, все още до него. - Помислих, че дузина от всички животни със сигурност би ме убило, а ако не, то тогава първата ми луна щеше да бъде в район отдалечен от всякакви хора, дето можех да убия.

-Логично, предполагам. - казах, защото изглеждаше нормално да каза нещо.

Погледът му се премести на мен.

-Планирах смъртта си, мис Блейк, но всяко животно, което се опитвах да убия, просто не искаше да убие мен. До момента, когато имах първото си пълнолуние, бях инфектиран с много хищнически ликантропии. И тази първа луна се промених в каквото Абута и хората му са, после във вълк, после в мечка, после в леопард, после в лъв, и така продължи - той погледна в Абута и лицето му имаше някакво религиозно чувство, което по-малкия мъж приемаше като излъчване. - Те си помислих, че съм някакъв бог, че да приемам толкова много форми. Те ме почитаха и пратиха половината си племе да ме придружи обратно в цивилизацията.

Тогава той се засмя. Бе абсурдно и неприятно. Нещо в този смях накара косъмчетата на ръката ми да настръхнат.

-Убила си всички освен трима от тях, Анита. Мога да те наричам Анита, може ли? Кимнах, почти боейки се да говоря, защото емоциите се променяха по лицето на Кинг, емоции, който не съвпадаха със спокойните му думи, все едно той чувстваше неща, за който не бе наясно. Бе като да гледам зле дублиран филм, като изключим това че движенията на тялото бяха не на място, не думите.

Пробождаща вълна сила излезе от него като горещина и очите му се превърнаха. Една бледо зеленикаво като леопард, едно вълчо кехлибарено. Не бе само цветът на ирисите, което не отговаряше, бе и формата на очните дъна; всяка страна на всяко око бе малко по-различно от другото. Не бяха забелязала промяна на костната структура; трябва да е била бърза.

Усмивка се появи на устните му. Цялостното изражение на лицето, тялото, всичко се промени и не бе превръщане; бе все едно друг човек току-що се намести в кожата на Кинг. Гласът на Химера бе видно по-звучен, пискав и леко ръмжащ. Бе гласът, който чух на високоговорителя, когато се опитаха да ни правят засада в клуба.