Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

Изглежда прекарах по-голямата част от последните четири години закъснявайки. Твърде късно да спася хора, твърде късно да държа чудовищата настрана. Аз бях от почистващия отряд, някой който идва след като телата бяха разпръснати наоколо и оправяше бъркотията. Убивах чудовищата, но едва след като са направили ужасни неща. Дори сега, Химера бе клал и измъчвал, но можех да призная на себе си, ако не пред някой друг, че част от мен не й пукаше въобще за останалите. Искам да кажа, съжалявам за болката на Джина и любовника на Бахтус и че Аякс бе разсечен, но те бяха абстрактни за мен. Чери и Мика бяха истински. Колко бързо само Мика бе станал реален за мен, ме плашеше, но ако не се вглеждах много в това, можех да продължа напред, можех да мисля ясно, можех да дишам нормално. Мислейки твърде много караше мислите ми да се лутат наоколо, дъхът ми да издиша малко твърде бързо. Основната част от клуба бе мрачна и празна. Партито, както те казаха, бе горе. Бе в стаята в края на големия бял коридор, по който вървяхме да спасим Натаниел и Грегори преди дни. Химера чакаше отвън на вратата с черната си шапка и очите му леко се показваха от края, така че можех да видя бледо сиви очи. Носеше ужасно обикновен костюм, довършен с стегнаха вратовръзка и бяла риза, който констатираше странно с черната кожа на шапката. Държеше ръце зад гърба си, облягайки се на ръцете си. Опитваше се да изглежда нормален и отпаднал. Той бе изнервен и не ми трябваха ликантропски способности да забележа.

Джина се нуждаеше от помощта на две от хиените да се изкачи по стълбите. Зак и аз можехме да й помогнем, но той се преструваше, че ме пази, а Джина имаше бележка, която да плъзне на хиените. Бележката бе от Бахтус, молейки някой от тях да го пусне през тайния вход. Изглежда Химера никога не бе попитал дали има таен вход към клуба, така че никой не му каза.

Очите на Химера погледнаха покрай мен към нея.

-Джина... - той поклати глава. - Отведете я, нека получи някаква медицинска помощ. Двете хиени не спореха, просто се обърнаха и тръгнаха надолу по коридора. Човека-змия, който бе с тях останах където е, неговите черно-зелени ивически очи не изпуснаха лицето на Химера. Бих казала, че седи мирно като добър войник, но бе повече от това. Имаше нещо на лицето му, което отиваше отвъд това, сякаш да седи там очаквайки заповедите на Химера бе най-чудесното нещо на света. Този поглед на търпеливо обожание бе плашещо от само себе си и узнах защо Бахтус каза, че змиите трябва да умрат. Не заради това, което направиха на хиените, не отмъщение, но защото хора, който благотворят техните крале като богове не търпят бунтове в замъка.

-Не бях сигурен, че ще дойдеш, мис Блейк.

Гласът му ми бе познат, но не можех да разбера от къде.

-Не ми даде голям избор.

-И за това съжалявам.

-Съжаляваш достатъчно да пуснеш мен и леопардите ми да се приберем у дома?

Той почти се усмихна, но поклати глава.

-Мика не е твой леопард, а мой, мис Блейк.

Отново, гласът бе грубо познат, но не можех да разбера от къде. Свих рамене.

-Доведе ме тук с разбирането, че Чери и Мика ще бъдат пуснати, не наранени. Звучи сякаш и двамата са мои.

Той отново поклати глава.

-Да се откажа от Мика, трябва да се откажа от всичките си леопарди, а не съм готов да го направя.

-Тогава излъга да ме доведеш тук.

-Не, мис Блейк - той извади ръце отзад гърба си. Носеше черни кожени ръкавици. -Присъедини парда си към нашия, направи ни по-силни.

Поклатих глава.

-Дойдох тук да освободя хората си, не да се присъединя към клуба ти.

Той погледна към Зак.

-Не й ли обясни какво искам.

Зак се размърда зад мен.

-Ти ми каза, че ако тя дойде тук не наранена, ти ще освободиш Мика и другия леопард. Това е всичко, което ми каза.

Химера се намръщи, дори под шапката успях да го видя. Той разтърка лицето си под кожата, все едно нещо боли.

-Знам, че ти казах, че искам да се присъедини към нас.

-Казал си много неща през последните седмици. - каза Зак, с много спокоен глас. -Колко дълго си била Нимир-Ра на леопардите? - попита той.

Гласът му бе нормален, обикновен, макар ръцете му да продължиха да търкат лицето му.

-Около година.

-Тогава ти трябва да виждаш като мен, че има нужда от обединение на всички различни форми. Единственото нещо, което ни позволява във всеки град и да превземем малки групи е фактът, че по-големите групи няма да им помогнат. Те са като градски съседи, който само се обаждат на полицията ако техният собствен апартамент е ограбен. Те оставят на всеки, който не е като тях да върви по дяволите.