Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

Почувствах викът ми да се натрупва в гърлото ми и знаех, че ако изкрещя само веднъж, ще продължа. Ръката ми се озова в локва от нещо топло и гъсто, и това ме спря. Дори в мрака знаех какво чувство има кръвта. Това сигурно бе точката, където повечето хора определено биха започнали да крещят, но някак си усещането за кръвта ме успокои. Познавах кръвта и да я оставя да кърви, докато човека не умре. Притиснах ръката си в този все още топла локва и това ме стабилизира.

Излегнах се на пода с топлата ми ръка в кръвта и главата ми лежаща в един господ знае какво, и се научих отново да дишам. Ако лежах много мирно и не се опитвах и да се движа, краката не ме докосваха, нищо не ме докосваше. Така че лежах в мрака и затворих очи, и се опитах да използвам останалите си сетива, защото очите ми бяха безполезни. Имах доста добро нощно виждане, но дори котка се нуждае от някаква светлина, а тук нямаше нещо, нищо освен мрак.

Веригите изскърцаха, докато телата още се люлееха над мен. Имаше малки пролуки за влизане на въздух. Топла капка падна на бузата ни. Цялото това движение бе причинило ново кървене на някой. Задържах очите си затворени и се насилих да стоя мирно, дори при дишането. Един мъж изкрещя:

-Господи, Господи, Господи! - отново и отново, колкото бързо можеше да се поеме дъх.

Бе загубил разсъдъка си и не го винях. Аз самата се бях приближили много, а не бях увиснала гола от тавана, кървейки.

Гласът на Химера се появи от тъмнината.

-Млъкни, млъкни мамка му!

Мъжът спря да крещи почти веднага, но дъхът му се появи на пресекулки, все едно трябваше да издаде някакъв звук.

-Анита - каза Химера, - Анита, къде си?

Дори той не можеше да вижда в тази чернота и мирисът на кръв, пот и плът добре замаскираше миризмата ми. Страхотно, той не знаеше къде съм. Пожелах си да можех да помисля за нещо добро да направя с тази информация. Но просто лежах в мрака на пода, ръцете ми в локва изстудяваща се кръв, още една топла капка кръв удари гърдите ми и не направих нищо. Всичко, което трябваше да направя е да остана, докато се появи подкреплението. Опитах се да говоря с Химера и това не се получи добре. Опитвам с тишина.

-Анита, Анита, отговори ми.

Не отговорих. Ако искаше да ме открие можеше просто да запали проклетата лампа. Помислих, че искам малко светлина. Но после си помислих, че може би не искам наистина да видя какво бе надвиснало над мен в тази стая. Може би е един от тези знаци, дето проблясват в ума ми, от тези дето никога не разпознаваш. Но аз наистина исках да видя, почти всичко. Лежах в мрака, по начина, по който се прегръщах под завивките като дете, уплашено от мрака, уплашено от това, което не можех да видя. -Отговори ми, Анита!

Той изкрещя този път, рязък глас.

Мъжки глас над мен.

-Отговори му ако можеш, не искаш да ти бъде ядосан.

Друг мъж издаде звук като задавящ се смях. Прозвуча тънък, все едно имаше кръв в устата и гърлото си.

Мракът бе пълен с гласове казващи:

-Отговори му, отговори му.

Бе сякаш вятъра е открил глас и ми даваше инструкции в мрака.

Още една капка кръв падна на гърдите ми и започна да се плъзга надолу по кожата ми. Не я избърсах. Не помръднах. Бях уплашена от всяко движение, което би подсказало на Химера къде съм и не исках това.

-Млъкнете!

Химера изкрещя и го чух да се придвижва по-бързо из стаята. Гласовете над мен замлъкнаха. Но все още можех да ги почувствам да висят като тежест над мен като каменен таван притискащ се към мен. Поех си дълбоко дъх, бавно го изпуснах. Клаустрофобията ми се опитваше да крещи в главата ми, че не можех да дишам, но това бе лъжа. Мракът нямаше тежест; страхът говореше. Ако Химера искаше да ме остави да лежа в мрака следващия час докато дойде помощта, щях да го оставя.

Нямаше да се паникьосам.Нямаше никак да ми помогне да започна да пълзя през посока из пода с крака на гърба си. Ако го направех, щях да започна да крещя и няма да спре за дълго, дълго време.

Кръвта се плъзна по шията ми в косата ми и продължих да държа очите си затворени и концентрирайки се на дишането си, тихо.

-Отговори ми, Анита или ще започна да кълцам мъжете увиснали над теб.

Каза Химера. Гласът му бе близо, но не твърде близо. Все още бе извън гората от висящи тела.

Все още не отговарях.

-Не ми вярваш? Нека ти го докажа.

Мъжът изкрещя, високо, пискливо, безнадеждно

-Недей. - казах.

-Недей какво?

-Не ги наранявай.

-Те са нищо за теб, не са твое животно, нито твой приятел. Защо те е грижа?

-Орландо Кинг знае отговорът на въпроса ти.