Лоръл Хамилтън: Окованият нарцис

Химера докосна нараняването му, леко, но Мика изквича. Сграбчих китката му, както направих и при Чери и придвижих тялото си между двамата мъже.

-Освободи го.

-Лично счупих челюстта му, защото ме излъга.

-Той не те излъга. - казах.

-Той ми каза, че ще бъдеш панллер като мен, но не си - наведе се към мен, душейки. -Щях да го подуша ако бе. Ти си нещо и това не е човек. Подушвам леопард и вълк - той си пое дълбоко дъх, точно над кожата на лицето му. - Но също така миришеш на вампир. Ти не си като мен, Анита - той погледна към Мика. - Той само се опита да ме задържи да не нараня него или котките му след като те спаси от хората ми, когато дойдоха в къщата ти.

-Така, не съм панллер. Значи ли това, че няма да ти бъда партньорка?

Тогава той се засмя.

-Ох, не знам, харесвам изнасилванията, придават привкус.

Мисля, че го каза само, за да ме шокира, но не бях сигурна. Дали бе насилил Чери?

Дали я бе докосвал? Опитах се да задържа мислите си далеч от лицето си, защото с мислите дойде и бяла, гореща вълна от гняв.

-Ох, не ти харесва мисълта, нали така?

Той се опита да докосне косата ми и аз отстъпих далеч от него, вън от нишата, така че да имам пространство да маневрирам. Помощта идваше, но бърз поглед към часовника ми подсказване, че остават още двадесет минути до определения час. Може би частите ще дойдат по-рано, може би не. Не можех да си позволя да разчитам на това.

Той не се опита и ме последва, само на инч от себе си.

-Мога да те изнасиля пред Мика. Не мисля, че никой от вас би го харесал. Макар честно мисля, че предпочитам обратното. Орландо е хомофоб. Чудя се защо ли е така? Заговорих, докато държах завесата, държейки го далеч от Чери и Мика.

-Мразим най-много това в другите, което мразим най-много в себе си. - казах.

-Браво - каза Химера. - Да, пазя доста от Орландо скрито от Орландо.

-Сигурно е трудно. - казах.

-Какво? - попита ме той.

-Да пазиш тайни, когато споделяте едно тяло.

Той ме проследи бавно покрай края на стената.

-Първоначално не искаше да знае какво сме направили, но после той стана... негодуващ към нас. Мисля, че би се наранил, ако не го бях спрял.

Химера се придвижи между увисналите мъже.

-Той се събуди в мрака между тях. Крещи като момиче - Химера докосна с пръсти устните си и каза. - Опа, извинявай, той въобще не крещя. Крещя като бебе докато не дойдох и не го спасих, но той не изглеждаше въобще благодарен. Все едно ме обвиняваше.

Химера изглеждаше озадачен и отново имах това усещане, че слуша неща, който не чувам.

Той се вгледа в мен.

-Чу ли това?

С разширени очи го погледнах и свих рамене.

-Какво?

Той погледна отвъд увисналите мъже и аз се огледах за оръжие. Всичката тази вреда и рязане на хора, трябваше да има острие някъде тук. Но стаята бе бяла и празна, освен окованите мъже. Не трябваше ли да има сума ти, маса проклети оръжия? Каква тъмница бе това, жертви без инструменти за мъчения?

Тогава го чух, виковете, боят. Битката бе започнала. Макар да бе все още далеч.

Добрата новина бе че помощта идваше, лошата новина бе, че Химера знаеше какво става и аз бях сама с него. Добре, не сама, но никой окован към камъка нямаше да тръгне да ми помогне.

Той се обърна с лице пълно с гняв към мен, който бе хищнически дори без променя формата си.

-Защо отвлече всичките алфи?

Попитах. Все още се опитвах и задържах да говори; само това можех.

-За да завладея групите им.

Думите му излязоха тихо и ръмжейки през стърчащите зъби.

-Змиите ти са анаконди. Алфата, който взе е кобра. Не можеш да владееш един тип змии, какъвто ни се.

-Защо не? - попита той и започна да върви към мен, все още в човешка форма, но с тази наситена грация, която бе повече животинска отколкото човешка.

Нямах добър отговор на този въпрос.

-Алфите живи ли са?

Той поклати глава.

-Чух битка, Анита. Какво си направила?

-Нещо не съм направила.

-Лъжеш. Мога да го подуша.

Добре. Може би истината ще помогне.

-Звуците, който чуваш са кавалерията идваща да ни спаси.

-Кой? - попита той, гласът му бе почти като ръмжене.

Все още вървеше към мен и аз все още отстъпвах.

-Рафаел и плъховете му, може би и върколаците досега.

-Има стотици хиени в тези сграда. Кавалерията ти не може да мине през тях навреме да те спаси.

Свих рамене, боейки се да кажа истината, боейки се, че ще го изкара на любовниците на хиените. А аз не смеех да излъжа; той щеше да го подуши. Така че продължих да отстъпвам. Бяхме почти до вратата. Ако можех да я отворя, може би той щеше да ме подгони. Може би щях сама да го отведа до засадата.