Лоръл Хамилтън: Окованият нарцис

Абута се придвижи пред вратата. Бях го забравила и това бе небрежност. Не фатална, не още, но небрежност.

Притиснах гърба си до стената, така че да държа и двамата под око. Абута остана до вратата, съобщението бе ясно, ако не приближавам вратата той щеше да остане далеч от мен. Химера, от друга страна, продължи да се приближава. Бях между панллер и змия - не точно между чука и наковалнята, но близо.

Химера премина в другата си форма. Виждала съм превръщачи да се променят през години и винаги бе насилствено или мръсно. Но това, това бе точно... отнемащо дъха. Люспите покриха тялото му все едно са вода. Нямаше видими течности, без кръв, нищо освен промяната, все едно той премина от една в друга форма, като Кларк Кент се променя на Супермен. Бе толкова бързо, че бе почти мигновено. Дори не пропусна стъпка. Дрехите му паднаха като листата на цветето падащ на земята и той стъпи в змийската форма на Коронус. (Така се казва водача на змиите анаконди.) Големият човек змия престана да се движи. Той замръзна в тази неподвижност, което змиите обичат. Замръзнах, когато й той го направи. Най-накрая обърна главата си, така че да ме погледне с тези медни очи. Трябва да си е поиграл доста с рецепторите си, за да станат такива.

-Помня те. Химера ни каза да те убием - погледна наоколо из тъмната стая и бавно каза. - Къде сме?

Тогава той се наведе все едно го боли и следващата форма бе човек, но не тялото на Орландо. Бе Бооне преди очите на Бооне да изгубят объркания си вид, той бе лъв. За секунда помислих, че може да е Марко, но разбира се, той не можеше едновременно да бъде Марко и Коронус; дори Химера не може да се справи с това.

Той бе златен, жълтеникавокафяв, мускулест, с добра мускулатура, с грива около полу-човешкото си лице, дето бе почти черно. Ноктите на ръката му бяха като черни кинжали.

-Тази форма е истински моя - изръмжа той. - Змията и мечката са като Орландо, все още вярват в себе си. Но аз съм всичко, което е и няма нищо освен Химера.

Той се протегна към мен и аз се наведох. Побягнах към висящите мъже, защото знаех, че те ще го забавят, после се обърнах в последната секунда, така бързо, че паднах на земята и се отдръпвах назад с ръце и крака като маймуна. Те щяха да го забавят, но той би ги разкъсал, за да стигне до мен. Не можех да го позволя.

Приклещи ме в далечния края на стаята - най-отдалечения от вратата и Мика. Мисля, че би могъл да ме хване по-рано, но той не бързаше. Не знам защо. Звуците на битката бяха по-близки, но не достатъчно.

Химера дойде към мен като грацията откриваща се в насилието, планина от мускули с тен и козина блестяща на светлината. Отвори уста и изръмжа, звук, който никога не бях чувала преди извън зоологическата градина. Този продължителен рев ме накара да остана малко по-изправена. Зак и Бахтус бяха обещали да дойдат да ни вземат от тук преди останалия бой да започне. Те се провалиха или излъгаха, но нямаше да се предам без борба и щях да падна крещейки. Гледах го да идва към мен като кошмар на забавен каданс, красив и ужасяващ като нещо като чудовищен ангел.

Изведнъж ardeur се надигна в мен като топла вълна, плъзгайки се по кожата ми, карайки ме да ахна. Последният път се бе надигнал заради голотата на Ричард. Този път... може би бе защото е време да го нахраня отново. В момента, в който помислих за ядене, знаех, че Жан-Клод се е събудил и с неговото издигане долу в дълбините на Цирка, ardeur се бе издигнал в мен.

Химера спря където бе, разтърсвайки голямата си мъжествена глава.

-Какво е това? - изръмжа той.

Гласът ми бе задъхан.

-Аrdeur.

-Какво?

- Аrdeur, огънят, нуждата. - казах.

С всяка дума ardeur растеше като тежест и тази тежест се притисна срещу моя звяр. Плъзнах се нагоре над това тясно място вътре в мен и двете различни топлини се надигнаха в мен, разтиляйки се по тялото ми, приближавайки ме към Химера. Вече не се боях от нето. Част от мен знаеше, че това не е истина, че страхлив човек с оръжие е по-вероятно да те застреля от смел човек, но частта от мен, която бе способна да мисли се отдръпваше все повече, оставяйки назад само инстинкта. Каквото бе останало харесваше мириса на страх. Напомни ми на храна и секс.

Химера отстъпи назад и започнахме бавно да вървим заднешком както бяхме дошли, този път с мен пристъпвайки бавно към него. Гледах го както той ме гледаше и част от мен забеляза, че поставях крака си над другия, почти стъпвайки на собствените си стъпки като котка. Походката бе странно грациозна, плъзгайки бедрата си. Гръбнакът ми бе изправен, рамене назад, ръце почти бездвижни от страни, но имаше напрежение минаващо през цялата горна част на тялото ми, обещание за екшън, за насилие. Винаги преди ardeur надвиваше хищническия глад, но докато гледах Химера, гледайки този голяма мускулеста фигура да се отдръпва от мен, бе месо, за което си мислех. Зъби и нокти, плът за разкъсване, хапане, раздиране. Почти можех да вкуся кръвта-топла, почти гореща в устата ми, надолу по гърлото ми. Не бе само моя хищнически глад, но и жаждата за кръв на Жан-Клод и копнежа за плът на Ричард. Бе всичко това и ardeur минаващ над всичко това, така че единия глад се преплиташе в другия като безкрайна верига, змия хапеща собствената си опашка, Уробус от желания.