Лоръл Хамилтън - Окованият нарцис

(Ouroboros or Uroborus- древен символ на змя или дракон хапещ опашката си. Символ на безкрайността)

Химера спря да бяга, притискайки се към бялата завеса. Бяхме почти стигнали до Чери и Мика. Имаше солидна стена зад Химера, зад завесата.

-Какво си ти? -попита ме той със задавен глас, пълен със страх, който извираше от нето като вълни. Той подуши въздуха, разширени ноздри. - Дори не миришеш по същия начин.

-На какво мириша?

Докоснах гърдите му само с пръстите си, несигурна какво ще направи. Но той не се отдръпна. Притиснах дланта си над сърцето му и почувствах този тих сърдечен ритъм срещу ръката си, все едно можех да го милвам, като да прекарам длан по главата на барабан. Знаех в този миг, какво желаеше той най-много от всичко. Той искаше да умре. Каквото и да бе в сърцевината, каквото и да бе останало от Орландо Кинг, той искаше да сложи край. Той се бе опитвал да се самоубие от момента, в който е научил, че ще се превърне във върколак. Никога не е размислил. Просто не е могъл да се самоубие, не и направо.

Наведох се по-близо до него, притискайки телата ни заедно, леко, двете ръце на гърдите му.

-Ще ти помогна. - прошепнах.

-Ще ми помогнеш, как?

Но гласът му бе изплашен, все едно вече знае.

Болка премина през гърдите ми. Коленете ми се подкосиха и Химера ме хвана, внимателно, с тези ръце-лапи. Мисля, че бе жест по навик. За момент гледах през очите на Ричард, видях хиени да се зъби срещу него, почувствах нокти да разкъсват гърдите му. Болката бе остра, кости се чупеха, после вкочаненост и Ричард не се бори. Той почувства вкочаността по цялото си тяло. Знаех в този миг, че Ричард иска да умре или по-скоро не искаше да живее какъвто е. Болката го бе накарала да се протегне към мен, но ръцете му бяха бавни, бавни да го защитят. Той никога не би признал, че иска да се остави да умре, но го желаеше и това го бе направило бавен. Достатъчно бавен, че хиената да разтвори гърдите му като диня.

Шанг-Да бе там, отдръпвайки хиената от него, после бях обратно в тялото си, без дъх, облегната на завесата и нишата отзад. Завесата бе забавила част от падането и последните частици от вкочанеността на Ричард вдървиха тялото ми, така че не боля наистина. Лежах за секунда да бъда сигурна. Ръката ми се протегна и докосна метал. Повдигнах края на завесата и открих че тази ниша е пълна с оръжия. Открих остриетата. Химера ме бе хвърли към тях и шокът от раната на Ричард бе победил ardeur. Ръката ми се затвори върху нож, който бе по-голям от ръката ми. Повдигнах го към светлината и разпознах среброто когато го видя. Агйеиг си бе тръгвал без да се нахрани и бях въоръжена. Животът е добър.

Тогава чух звука на нокти или остриета, в плът; тих, раздиращ звук на нещо остро минаващо през плът. Ако чуваш достатъчно често звука, знаеш какво е.

Можех да видя висящите мъже от тук и те бяха недокоснати. Стомахът ми се стегна и стана студен, защото знаех къде е Химера. Само не исках да знам кой от тях режеше. Издърпах завесата далеч от мен, започвайки да се изправят и Абута бе пред мен. С една ръка държах на кълбо завесата и я захвърлих по него. Направи каквото всеки би. Той подскочи и аз прекарах сребърното острие през средата на тялото му, закачайки, търсейки сърцето.

Абута изкрещя, ръката му се протегна към където Химера режеше хората ми. Той каза нещо на език, който не разбирах. И докато тялото му падаше, продължи да въртя острието търсейки проклетото му сърце, но сърцето бе твърде заклещено между ребрата му и по-широко от обикновените ми ножове. Не тръгваше натам, накъдето исках. Съзрях проблясък на златист цвят миго преди Химера да протегне ръка към мен и да ме изпрати летейки към висящите мъже. Ударих нещо солидно и те изплакаха, после бях на земята опитвайки се да си поема дъх. Ръката му ме бе ударила през едното рамо и сега то бе изтръпнало от удара.

Химера клекна над змията, прегръщайки го в ръцете си. Извърнах поглед към където бяха Мика и Чери. Предната част на тялото на Чери бе кървава панделка, все едно бе прекарал нокти през всяка част от нея, колкото може по-дълбоко, колкото може повече вреда да причини за възможно най-малко време. Разкъсаните й гърди се повдигнаха и се почувствах като обезумяла; тя бе жива.

Тялото на Мика бе отворено все едно нещо бе излязло през него от стената отзад. Вътрешностите му се мърдаха като нещо отделно и живо. Можех да видя неща в тялото му, който не трябва никога да виждат дневна светлина. Той изтръпна, тресейки се срещу оковите.

Изкрещях и нещо в паниката му ме отвори обратно за Ричард. Той лежеше на пода долу и умираше, и повече от това почувствах, че в това, че се е предал бе наранило вълците. Той бе техния Улфрик, тяхното сърце и глава и волята му бе слаба, и това ги бе направило слаби. Хиените и получовека, който мислеха за Химера, се биеха за това, в което вярват, или бият за тези, който обичат. Вълците нямаха нищо освен волята на Ричард да умре.