Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

Ню Йорк

Къде очаквате да открием петте изчезнали деца след измиталите години? В малката къща сред дърветата? На някоя улица в Копенхаген? В сиропиталище в Мадрид? В някое забутано кътче на света? Може би са успели да намерят пътя си и мястото си в обществото, благодарение на талантите и уменията, които са развили. Все така гневна ли е Виктория? Бисе продължава ли да учи усърдно? Станал ли е крадец Кристиан? Никой не знае, но никой не ги и потърси, никой не проля сълза за тях. В миг техните учители, приятели, дори родителите им, забравиха за съществуването им. Никой не усети празнината. Животът продължи, сякаш нищо не се бе случило. В новините не съобщиха нито за мистериозни изчезвания, нито за среднощни отвличания. Майките не започнаха да стискат по-здраво ръчичките на децата си. Гувернантките не следяха по-внимателно питомците си. Освен една, естествено.

Никола Вилрой наричаше себе си гувернантка, макар че изглеждаше съвсем различно. Беше висока и красива, с бухнала руса коса, прибрана в стегнат кок. Лицето й грееше като утринна звезда, а фигурата й бе нежна и крехка, като кристална чаша. Беше французойка и говореше със силен, очарователен акцент. Изражението и маниерите й бяха като на петдесетгодишна дама, привикнала към красивото. Ако наистина беше гувернантка, значи възпитаваше принц.

Вечерта преди Коледа мадам Вилрой стоеше в една просторна, луксозна бална зала в Ню Йорк. Изглеждаше изключително доволна. Дошъл бе моментът, когато тя и децата й щяха да се появят на сцената в Горен Ийстсайд и да станат център на внимание. Сега, когато децата бяха отлично подготвени, когато ги бе научила на всичко, най-сетне можеше да им даде онова, което бе обещала и за което бяха сключили сделка. Тук, в града, който живее единствено в настоящето, където влиятелните днес са били никому неизвестни до вчера, където никой не изпитва нужда да се рови в миналото — град, който не задава въпроси.

На ежегодната коледна вечеря на семейство Вирт триста гости в официални тоалети обикаляха украсената със свежи цветя и гора от свещи зала. Имаше и няколко елхи, отрупани с коледни играчки и купища подаръци. Декорираният в златно и няколко нюанса на зеленото салон бе един от най-красивите в Ню Йорк. Прозорците стигаха от пода до тавана, а зад тежките копринени пердета гостите можеха да се полюбуват на нюйоркското небе, което тази вечер бе скрито зад гъстата снежна пелена.

Никола Вилрой беше нова в града, но името й вече фигурираше сред поканените на всички по-важни събития. Тя се движеше грациозно и сякаш беше едновременно навсякъде. Бе дошла на вечерята с петима тийнейджъри — красиви и странни. Когато групата се появи на входа, хората в залата се обърнаха като по команда, разговорите спряха, заменени от удивен шепот. Домакинята — мисис Вирт, и най-близката й приятелка — мисис Спенсър, гледаха ококорени отдалеч, през няколко маси. Мисис Спенсър, по-високата от двете, трябваше да се наведе, за да прошепне в ухото на възпълничката си другарка, която бе всепризнат познавач на нюйоркския хайлайф. Макар да бе няколко години по-млада (и значително по-красива), мисис Спенсър наставляваше мисис Вирт като дете. След като забеляза новодошлите, домакинята присви подчертаните си с очна линия очи, докато зениците й не се скриха зад завесата на зелените сенки за очи. Мисис Спенсър прибра зад ухото си една немирна кестенява къдрица и стисна дундестата ръка на мисис Вирт. Петимата тийнейджъри стояха спокойно зад мадам Вилрой и изучаваха с поглед залата.

— Коя е тази? — попита мисис Спенсър, като кимна към красивата гувернантка.

— А, това е мадам Вилрой — отвърна мисис Вирт. — Запознах се с нея миналата седмица. Французойка е.

Мисис Вирт се впечатляваше от всичко, свързано с Франция.

— А децата?

Особено интересна беше високата, зашеметява блондинка, облечена в лъскава червена рокля, която менеше нюанса си при всяко движение. Тя беше най-красивото момиче в залата, по-красива дори от възрастните или не толкова възрастни съпруги — трофеи на някои от банкерите.

— Нейни са — обясни мисис Вирт. — Всички са петнадесетгодишни. Предполагам, че са осиновени.

— И си се запознала с нея миналата седмица?

— Да, беше с дъщеря си — високата блондинка — мисис Вирт отпи от чашата си с шампанско.

Зад красавицата се криеше друго момиче — с гарвановочерна коса и бенка над горната устна. Тя беше доста по-ниска, което явно беше добре за нея, понеже очевидно търсеше къде да се скрие. В косата си носеше старовремска диадема, но изглеждаше по-млада от останалите. Въпреки голямата разлика във външния вид, синьо-зелените й очи и очите на русата красавица си приличаха като две капки вода.