Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

За моя изненада Прогонващия духове отвори портата и влезе в двора

- Е, момче - рече той, - последвай ме! Няма да е зле да поемаме по пътя, по който смятаме да продължим.

Вместо да се отправи към пътя, той ме поведе на север, право към Хълма на палача, и скоро прекосявахме северното пасбище, а сърцето ми вече започваше да блъска в гърдите. Когато стигнахме разделителната ограда, Прогонващия духове се покатери през нея с ловкостта на човек на половината на неговите години, но аз замръзнах. Докато опирах ръце в горния ръб на оградата, вече чувах звуците от скърцането на дърветата с клони, огънати и приведени под тежестта на увисналите мъже.

- Какво става, момче? - попита Гонещия духове, като се обърна да погледне назад към мен. - Ако се плашиш от нещо на собствения си праг, няма да си ми много полезен.

Поех си дълбоко дъх и се покатерих през оградата. Започнахме да се изкачваме упорито нагоре. Светлината на зората потъмня, когато навлязохме в мрака на дърветата. Колкото по-нависоко се изкачвахме, сякаш толкова по-студено ставаше и затреперих. Това беше онзи студ, от който кожата ти настръхва и който кара косата на тила ти да се изправи. Беше предупреждение, че нещо не беше съвсем както трябва. Бях го изпитвал преди, когато се бе приближавало нещо, което не принадлежеше на този свят.

Щом стигнахме билото на хълма, можах да ги видя под мен. Трябва да бяха поне сто, понякога по двама-трима, увиснали от едно и също дърво: носеха войнишки униформи с широки кожени колани и големи ботуши. Ръцете им бяха вързани зад гърба и всички се държаха различно. Някои се бореха отчаяно, така че клонът над тях подскачаше и потрепваше, докато други просто се въртяха бавно на края на въжето, насочвайки се първо в една посока, после в другата.

Докато гледах, внезапно почувствах върху лицето си силен вятър -толкова студен и свиреп вятър, че не можеше да е природна стихия. Дърветата се сведоха ниско, а листата им се спаружиха и започнаха да падат. След броени мигове всички клони бяха голи. След като вятърът се укроти, Гонещия духове сложи ръка на рамото ми и ме поведе по-близо до обесените. Спряхме само на няколко стъпки от най-близкия.

- Погледни го - каза Гонещия духове. - Какво виждаш?

- Мъртъв войник - отвърнах с глас, който започваше да трепери.

- На колко години изглежда?

- Най-много седемнайсет.

- Добре. Браво, момче. Сега, кажи ми, още ли се чувстваш изплашен?

- Малко. Не ми харесва да съм толкова близо до него.

- Защо? Няма нищо, от което да се страхуваш. Нищо, което може да те нарани. Помисли си какво ли трябва да е било за него. Съсредоточи се по-скоро върху него, отколкото върху себе си. Как ли трябва да се е чувствал? Кое би било най-ужасното?

Опитах се да се поставя на мястото на войника и да си представя какво ли трябва да е било да умре по този начин. Болката и борбата за въздух сигурно са били ужасни. Но можеше да е имало нещо дори още по-лошо...

- Сигурно е знаел, че умира и че никога няма да се прибере отново у дома. Че никога няма да види отново семейството си - казах на Гонещия духове.

С тези думи ме заля вълна от тъга. После, още докато това се случваше, обесените започнаха бавно да изчезват, докато останахме сами на склона, а листата се появиха пак по дърветата.

- Как се чувстваш сега? Страх ли те е още?

Поклатих глава:

- Не - отвърнах. - Просто се чувствам тъжен.

- Добра работа, момче. Учиш се. Ние сме седмите синове на седми синове и имаме дарбата да виждаме неща, които другите не могат да виждат. Но тази дарба понякога е проклятие. Ако се страхуваме, ще допуснем неща, които се хранят с този страх. Страхът прави нещата по-лоши за нас. Разковничето е да се съсредоточиш върху това, което виждаш, и да спреш да мислиш за себе си. Всеки път се получава.

- Гледката беше ужасна, момче, но те бяха просто отвратителни видения - продължи Гонещия духове. - Не можем да направим кой знае какво по отношение на тях и те просто ще избледнеят и изчезнат, когато им дойде времето. След стотина години няма да е останало нищо.

Искаше ми се да му кажа, че мама направи нещо, за да ги укроти веднъж, но не го сторих. Щеше да е лошо начало, ако му възразя.

- Ако бяха призраци, това щеше да е друго нещо - каза Прогонващия духове. - С призраците можеш да поговориш и да им обясниш кое как е. Дори само да ги накараш да осъзнаят, че са мъртви, е голяма добрина и важна стъпка, за да ги накараш да продължат. Обикновено призракът е объркан дух, който е хванат като в капан на тази земя, но не знае какво се е случило. Така че те често се измъчват. Но пък други са тук с определена цел и може да имат да ти кажат разни неща. Но едно привидение е просто отломка от душа, която е продължила към по-добри неща. Тъкмо такива са тези, момче. Просто привидения. Видя ли дърветата да се променят?