Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

- Това е последният път за доста време напред, в който ще можем да поговорим - каза тя. - Голяма крачка е да напуснеш дома и да поемеш сам в света. Така че ако има нещо, което имаш нужда да кажеш, нещо, което трябва да попиташ, сега е моментът да го сториш.

Не ми хрумваше дори един-едничък въпрос. Всъщност не можех дори да мисля. Когато я чух да казва всичко това, усетих зад очите си да парят сълзи.

Тишината се проточи дълго. Чуваше се само потропването на краката ми по каменните плочи. Най-накрая мама въздъхна леко.

- Какво има? - попита тя. - Да не би котката да ти е отхапала езика?

Свих рамене.

- Стига си се въртял, Том, и се съсредоточи върху това, което казвам - рече предупредително мама. - Първо: Очакваш ли с нетърпение утрешния ден и започването на новата си работа?

- Не съм сигурен, мамо - казах й, спомняйки си шегата на Джак за това, че ще трябва да си купувам приятели. - Никой не иска да се приближава до гонител на духове. Няма да имам приятели. Ще бъда самотен през цялото време.

- Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш - успокои ме мама. -Ще можеш да си говориш с господаря си. Той ще ти бъде учител и несъмнено в крайна сметка ще ти стане приятел. И непрекъснато ще си зает. Зает да учиш нови неща. Няма да имаш време да се чувстваш самотен. Не намираш ли цялото това нещо за ново и вълнуващо?

- Вълнуващо е, но работата ме плаши. Искам да я върша, но не знам дали мога. Част от мен иска да пътува и да види разни места, но ще бъде трудно вече да не живея тук. Всички ще ми липсвате. Ще ми липсва това, че не съм си у дома.

- Не можеш да останеш тук - каза мама. - Баща ти вече е твърде стар, за да работи, и щом настъпи следващата зима, ще предаде фермата на Джак. Ели скоро ще роди бебето си, несъмнено първото от много; накрая тук няма да има място за теб. По-добре да свикнеш, преди това да се случи. Не можеш да си останеш у дома.

Гласът й ми се стори студен и малко остър и когато я чух да ми говори така, в гърдите и гърлото ми се загнезди болка, така че едва можех да дишам.

Тогава просто ми се прииска да си легна, но тя имаше много за казване. Рядко я бях чувал да използва толкова много думи наведнъж.

- Имаш работа за вършене и ще я вършиш - каза тя строго, - и не само ще я вършиш; ще я вършиш добре. Омъжих се за татко ти, защото беше седми син. И му родих шестима синове, за да мога да имам теб. Ти си седми от седмина и имаш дарбата. Новият ти господар е още силен, но вече е попреминал разцвета си и времето му най-сетне свършва.

От почти шейсет години той върви по пътищата на Графството, изпълнявайки дълга си. Прави каквото трябва да бъде сторено. Скоро ще бъде твой ред. И ако не го направиш ти, кой тогава ще го стори? Кой ще се грижи за обикновените хора? Кой ще ги закриля от злото? Кой ще пази фермите, селата и градовете, за да могат жените и децата да вървят по улиците и пътеките, без да се страхуват?

Не знаех какво да кажа и не можех да я погледна в очите. Просто се мъчех да удържа сълзите си.

- Обичам всички в тази къща - каза тя с омекнал глас, - но в цялото обширно Графство ти си единственият, който е наистина като мен. Засега си само момче, което тепърва има много да расте, но си седмият син на седми син. Имаш дарбата и силата да правиш това, което трябва да бъде направено. Знам, че ще се гордея с теб.

Е, сега - каза мама, като се изправи на крака - радвам се, че изяснихме това. Сега марш в леглото. Утре е голям ден и трябва да си в най-добрата си форма.

Тя ме прегърна и ми се усмихна топло, а аз наистина се постарах да бъда ведър и да отвърна на усмивката й, но щом се качих в стаята си, седнах на ръба на леглото си, като просто се взирах с празен поглед и си мислех за онова, което мама ми беше казала.

Мама се ползва с голямо уважение в околността. Знае повече за растенията и лекарствата от местния лекар и когато има проблем с израждането на някое бебе, акушерката винаги праща да я повикат. Мама има много опит в това, което нарича „заклещени раждания“. Понякога някое бебе се опитва да се роди напред с краката, но майка ми я бива да ги обръща, докато са още в утробата. Десетки жени в Графството й дължат живота си.

Във всеки случай така разправяше баща ми, но мама беше скромна и никога не споменаваше такива неща. Просто се справяше с онова, което трябваше да се направи, и знаех, че именно това очакваше от мен. Затова исках да я накарам да се гордее.

Но нима действително имаше това предвид, като каза, че се е омъжила за баща ми и е родила шестимата ми братя само за да може да роди мен? Не ми се струваше възможно.