Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

- Силен е и ще стане едър като мен, когато порасне съвсем - рече татко, като изопна гръб и се изправи в цял ръст. Когато го стори, темето му стигна точно до брадичката на Прогонващия духове.

Внезапно Прогонващия духове се усмихна. Това беше най-последно-то нещо, което очаквах. Лицето му беше едро и изглеждаше като издялано от камък. Дотогава ми се бе струвал малко свиреп. Дългото му черно наметало и качулката го правеха да прилича на свещеник, но когато погледнеше право към теб, мрачното му изражение му придаваше по-скоро вид на палач, който преценява дали въжето ще те издържи.

Косата, стърчаща изпод предницата на качулката му, беше в тон с брадата му, която бе сива, но веждите му бяха черни и много рунтави. От ноздрите му също стърчаха доста многобройни черни косми, а очите му бяха зелени, същият цвят като моите.

После забелязах нещо друго у него. Носеше дълга тояга. Разбира се, бях я видял веднага щом той се показа, но това, за което не бях си дал сметка до този момент, беше, че я носи в лявата си ръка.

Означаваше ли това, че е левичар като мен?

Това беше нещо, навлякло ми безкрайни неприятности в селското училище. Дори бяха повикали местния свещеник да ме погледне и той не бе спрял да клати глава и да ми повтаря, че трябва да се преборя с това, преди да стане твърде късно. Не знаех какво искаше да каже. Никой от братята ми не беше левичар, нито пък баща ми. Мама обаче беше леви-чарка и това явно никога не я бе притеснявало особено, така че когато учителят заплаши да ме отучи от този навик с бой и върза перодръжката за дясната ми ръка, тя ме отведе от училището и от този ден нататък ме обучаваше у дома.

- Колко искате, за да го вземете? - попита татко, прекъсвайки мислите ми. Сега вече стигахме до същинския пазарлък.

- Две гвинеи за едномесечен изпитателен срок. Ако става за работата, ще се върна пак през есента и ще ми дължите още десет. Ако ли не, може да си го получите обратно и ще ми дадете само още една гвинея за усилията.

Татко кимна отново и сделката беше сключена. Влязохме в обора и гвинеите бяха платени, но те не си стиснаха ръцете. Никой не искаше да докосва ловец на духове. Татко беше истински смелчак дори само задето стоеше на шест фута от един такъв.

- Имам малко работа наблизо - каза Прогонващия духове, - но ще се върна за момчето на разсъмване. Гледайте да е готов. Не обичам да ме карат да чакам.

След като той си отиде, татко ме потупа по рамото:

- Вече те чака нов живот, сине - каза ми. - Върви да се изкъпеш. Приключи с фермерството...

Когато влязох в кухнята, брат ми Джак беше прегърнал с една ръка жена си Ели, а тя бе вдигнала лице към него и му се усмихваше.

Много харесвам Ели. Тя е топла и дружелюбна по начин, който те кара да чувстваш, че наистина я е грижа за теб. Мама казва, че за Джак било добре, дето се оженил за Ели, защото тя му помагала да не е толкова нервен.

Джак е най-старият и най-едрият от всички ни и както се шегува татко понякога, най-добре изглеждащият от една грозна пасмина. Несъмнено е едър и силен, но въпреки сините си очи и здрави червени бузи черните му рунтави вежди почти се сключват по средата, така че никога не съм бил съгласен с това. Но единственото, което никога не бих оспорил, е, че е успял да привлече мила и красива съпруга. Ели има коса с цвят като на най-хубавото сено три дни след добра жътва и кожа, която наистина сияе в светлината на свещите.

- Заминавам утре сутринта - избълвах на един дъх. - Прогонващия духове ще дойде за мен на разсъмване.

Лицето на Ели светна:

- Искаш да кажеш, че той се съгласи да те приеме?

Кимнах:

- Даде ми едномесечен изпитателен срок.

- О, браво на теб, Том. Наистина се радвам за теб - каза тя.

- Не го вярвам! - възкликна насмешливо Джак. - Ти - чирак на гони-тел на духове! Как можеш да вършиш такава работа, като още не можеш да спиш без свещ?

Засмях се на шегата му, но тя не беше безпочвена. Понякога ми се привиждаха разни неща в тъмното, а свещта беше най-добрият начин да ги държа надалеч, та да мога да поспя.

Джак се приближи към мен и с рев ме стисна с две ръце за главата и ме затегли към кухненската маса. Това беше представата му за шега. Оказах достатъчно съпротива, за да му угодя, и след няколко секунди той ме пусна и ме потупа по гърба.

- Браво, Том - каза той. - Ще натрупаш състояние от тая работа. Има обаче само един проблем...

- Какъв? - попитах.

- Ще имаш нужда от всяко петаче, което припечелиш. Знаеш ли защо?

Свих рамене.

- Защото единствените приятели, които ще имаш, са тези, които си купиш!