Джоузеф Дилейни - Чиракът на прогонващия духове

След като премислих отново всичко, прекосих стаята, отидох до прозореца и седнах в старото ракитово кресло за няколко минути, взирайки се през прозореца, който гледаше на север.

Луната блестеше, къпейки всичко в сребристата си светлина. Можех да видя в отсрещния край на стопанския двор, отвъд двете ливади и северното пасбище, чак до границата на нашата ферма, която свършваше на половината път нагоре по Хълма на палача. Харесвах гледката. Харесвах Хълма на палача отдалече. Харесваше ми как това бе най-далечното нещо, което можеше да се види.

От години това беше обичайният ми ритуал, преди да се покатеря в леглото вечер. Имах навика да се взирам към онзи хълм и да си представям какво има от другата страна. Знаех, че всъщност са просто още поля, а после, две мили по-нататък, онова, което минаваше за местното село -половин дузина къщи, малка църква и дори още по-малко училище, - но въображението ми раждаше други неща. Понякога си представях високи зъбери с океан отвъд тях или може би гора, или голям град с високи кули и блещукащи светлини.

Но сега, докато се взирах към хълма, си спомних и страха си. Да, отдалече беше хубаво, но не беше място, до което някога бих искал да се приближа. Хълмът на палача, както може би сте се досетили, не беше получил името си току-така.

Преди три поколения из цялата страна бушувала война и мъжете от Графството изпълнили ролята си. Била онази най-ужасна от всички войни - жестока гражданска война, в която сред семействата настъпило разделение и в която понякога дори брат се биел срещу брата.

През последната зима от войната се завързала голяма битка на около миля на север, точно в покрайнините на селото. Когато най-сетне свършила, победоносната армия отвела пленниците си до този хълм и ги обесила по дърветата на северния му склон. Обесили и някои от собствените си войници; както твърдели - заради малодушие в лицето на врага; имаше обаче и друга версия на тази история. Говореше се, че някои от тези мъже били отказали да се бият срещу хора, които смятали за свои съседи.

Дори Джак никога не обичаше да работи близо до тази разделителна ограда, а кучетата отказваха да влязат на повече от няколко стъпки навътре в гората. Колкото до мен, тъй като усещам неща, които другите не могат, аз дори не можех да работя на северното пасбище. Разбирате ли, оттам ги чувах. Можех да чуя как въжетата скърцат, а клоните стенат под тежестта им. Можех да чуя мъртвите, задушаващи се и давещи се от другата страна на хълма.

Мама беше казала, че си приличаме. Е, тя със сигурност беше като мен в едно отношение: Знаех, че тя също можеше да вижда неща, които другите не можеха. Една зима, когато бях много малък и всичките ми братя живееха у дома, шумовете от хълма ставаха толкова ужасни нощем, че ги чувах дори от спалнята си. Братята ми не чуваха нищичко, но аз чувах и не можех да заспя. Мама идваше в стаята ми всеки път, щом я виках, макар че трябваше да стане на разсъмване, за да се заеме със задачите си.

Най-накрая тя каза, че ще оправи положението и една нощ се изкачи по Хълма на палача сама и влезе сред дърветата. Когато се върна, всичко беше тихо и така си и остана в продължение на месеци след това.

Но имаше едно отношение, в което не си приличахме...

Мама беше много по-смела от мен!

Бях накрак един час преди зазоряване, но мама беше вече в кухнята, приготвяйки любимата ми закуска - яйца с бекон.

Татко слезе долу, докато обирах чинията с последната си хапка хляб. Докато се сбогувахме, той измъкна нещо от джоба си и го сложи в ръцете ми. Беше кутийката с прахан и огниво, която бе принадлежала на собствения му баща и на дядо му преди това. Един от любимите ми спомени.

- Искам да вземеш това, сине - рече той. - Може да се окаже от полза в новата ти работа. И се върни да ни видиш скоро. Само задето си напуснал дома, не означава, че не можеш да се връщаш и да ни гостуваш.

- Време е да вървиш, синко - подкани ме мама, като прекоси кухнята да ме прегърна за последно. - Той е на портата. Не го карай да чака.

Бяхме семейство, което не обичаше да вдига твърде много шум, и тъй като вече се бяхме сбогували, излязох в двора сам.

Прогонващия духове беше от другата страна на портата - тъмен силует на фона на сивкавата утринна светлина. Качулката му беше вдигната и той стоеше изправен и висок, с тоягата в лявата си ръка. Тръгнах към него, понесъл малкия вързоп с вещите си, чувствайки се крайно неспокоен.