M. Харисън - Вирикониум

Вътрешността на къщата бе мрачна и прашна. Мебелите бяха груби и стари. Тя му предложи евтино, изкуствено оцветено вино. Седяха от двете страни на масата и мълчаха. Той погледна от чашата си към безкръвните й пръсти, след това към паяжините по рамката на прозореца и започна:

— Извинете, госпожо, не ви познавам. Ще бъдете ли…

Уморените й очи срещнаха неговите, но той все още не можеше да я познае. Тя бавно се изправи и запали лампата над масата.

— Извини ме, тегеус-Кромис. Не биваше да те притеснявам по този начин. Норвин не е тук. Аз…

В светлината на лампата стоеше Карон Бан, съпругата на Норвин Тринор. Бяха се оженили преди дванадесет години, почти веднага след победата на Кромис над разбойниците на Карлимейкър. Времето не бе било на нейна страна, изглеждаше състарена за годините си.

Кромис се изправи рязко събаряйки с трясък стола си на земята. Не го ужаси промяната в нея, а очевидната бедност, която я бе причинила.

— Карон! Карон! Не знаех. Какво се е случило тук?

Тя се усмихна горчиво.

— Норвин Тринор не е във Вирикониум вече цяла година. Не се тревожи излишно заради мен. Седни и изпий виното си.

Тя се отдалечи, отбягвайки погледа му, и застана до прозореца, гледайки в тъмнината на улицата. Раменете й затрепериха под избелялата рокля. Кромис отиде до нея и постави ръка върху нейната.

— Трябва да ми разкажеш — каза тихо той. — Ела и ми разкажи всичко.

Тя отблъсна ръката му.

— Няма нищо за разказване, Лорд Кромис. Той си тръгна внезапно, без да остави никаква вест. Сякаш се бе отегчил от града, от мен…

— Но това е невъзможно! Тринор никога не би те изоставил. Жестоко е да мислиш, че…

Тя се обърна към него. Очите й бяха пълни с гняв.

— Жестоко бе, че ме напусна, приятелю. Нямам вест от него вече цяла година. А сега — сега не желая вече да слушам за него. Всичко свърши, както толкова много други неща след смъртта на Крал Метвен.

— Съжалявам. Мога ли с нещо да те утеша? Не вярвам! Трябва да има причина .

Тя го погледна изпитателно. Мълча дълго, след това се извърна и каза с много тих глас:

— Не зная. Но го приеми като помощ за приятеля ти. Остани с мен и сподели леглото ми, само тази нощ.

тегеус-Кромис допреди ден не бе разговарял с човек цели десет години. Душата му бе сурова, наранена от загубата на най-скъпото му същество, мислеше, че се познава и знаеше, че трябва веднага да си тръгне…

Но Карон Бан се бе обърнала. В погледа й се четеше такова огромно отчаяние, че той просто пристъпи напред и нежно я прегърна.

Повече не размениха нито дума. Влязоха в спалнята й, той я придърпа, целуваше нежно насълзените очи, жадните за ласка устни, голата гръд. Деликатните му ръце милваха, докосваха най-интимните места по тялото й. Постепенно тя се успокои и страстно започна да отвръща на милувките му с милувки. Устните й затърсиха неговите, заслизаха надолу, бе забравил какво удоволствие е да даваш и да получаваш любов от друго същество. Когато я облада, сливането им прозвуча като най-хубавата музика, която някога бе сътворявал… После, извърната с гръб към него, тя каза:

— Ако сега си тръгнеш, ще бъда доволна. Разбери, нямам нищо против теб, Кромис. Не биваше да постъпвам с теб по този начин. Но ти носиш спомени, които желая да забравя.

— Но аз…

— Моля те, иди си!

В гласа й се чувстваше страшно примирение. Тя бе паднала ниско и знаеше, че няма да се спаси. Кромис не можеше да го отрече. Нейното състояние бе болезнено и за двамата. Трудно бе да повярва, че един Метвен може да постъпи така със съпругата си, още по-трудно, когато той бе верният Норвин Тринор.

Той предложи:

— Мога да ти помогна с пари. А и Кралицата…

Карон Бан поклати глава и каза с горчивина:

— Благодаря за това, което направи за мен току-що. То е безценна помощ. Ще отида при родителите си на Юг. Повече не желая да имам нищо общо с този град и тази империя. — Гласът й омекна. — Извини ме, тегеус-Кромис. Ти бе много добър с мен. Потърси Норвин на Север. Подозирам, че тръгна натам. Но помни едно — той не е човекът и приятелят, когото познаваш. След смъртта на Метвен нещо го промени. Той може би вече не е твой приятел.

— Ако го открия…

— Нямам какво да му кажа. Сбогом.

Тя затвори вратата след него и той остана сам на улицата с брулещия леден вятър. Бе тъмна нощ.

Тази нощ, обладан от мисли за три жени и мрачно бъдеще, Кромис, Рицарят с Меча без име, който се смяташе за по-добър поет, отколкото боец, напусна Пастелния град през една от Северните врати. Копитата на коня му подскачаха безшумни по древната настилка на пътя. Никой не му попречи, никой не направи опит да го спре и да се заинтересува за причината да напусне града посред нощ.