M. Харисън - Вирикониум

— Отличен план, Кромис. Ще са ти необходими двама от моите хора, градът е опасен. Веднага ще разпоредя…

Кромис вдигна ръка:

— Ще яздя сам, Гриф. Ако бъда нападнат, знам как да се браня. Ще ми е от полза — отдавна не съм влизал в бой и малко упражнения ще ми послужат за добра тренировка.

С почти детинско недоволство Гриф отбеляза:

— За всичко имаш готов отговор.

Върна се до прозореца и се провикна:

— Хей, мързеливци! Лягайте да спите! След три часа потегляме на Север.

Гриф си бе останал същият. Винаги готов пламенно да се впусне във всяка авантюра, винаги жизнерадостен, плът и кръв на героите от приказките. Кромис застана до него, положи ръка върху масивното му рамо:

— Кажи, Гриф, какво прави през всичките тези години?

Гриф се засмя гръмогласно и смехът сякаш зарази хората му на двора. Те също започнаха да се смеят, без да знаят какво бе развеселило водача им.

— Най-подходящото занимание за един Метвен в мирно време, приятелю. Или още по-точно, най-подходящото занимание въобще за един Метвен. Контрабанда на дестилирано вино от най-лошо качество за селяните от Кладишките блата, където религията им забранява да употребяват алкохол…

Кромис гледаше как грубите мъжаги, предвождани от колоритния си командир, изчезваха един след друг с развети плащове в тъмнината. Махна за последен път на Гриф и се зае с коня си. Бе застудяло, ноздрите на расовото животно издишаха кълба бяла пара. Пристегна всички ремъци, провери закрепването на дисагите и лютнята от Изток, скъси стремената за по-удобно пътуване.

С настъпването на тъмнината вятърът се бе завърнал в Балмакара. Офиките се люшкаха и шумоляха неспирно. Черната, дълга до раменете коса на Кромис се вееше около лицето му. Той погледна за последен път към кулата, огромният й черен силует се открояваше в кобалтовосиньото небе. Зад нея гърмеше морският прибой. Странно чувство го бе накарало да остави светлината в най-горната стая запалена.

Но баанът , който бе убил сестра му, прибран в херметична калъфка, бе пристегнал на голо под дрехите си, защото бе сигурен, че никога вече няма да се завърне в Балмакара на разсъмване, уморен победител след решителна битка.

Препълненият с бежанци път към Вирикониум наподобяваше факелно шествие в един от долните кръгове на Ада. Кромис пришпори нервния си жребец покрай кервана стари хора, бутащи колички, натоварени с покъщнина, жени, носещи или водещи деца, каруци, за които бяха завързани всевъзможни домашни животни.

Лицата, които виждаше, бяха объркани и уплашени, неестествено осветени от неравномерната светлина на факлите. Някои се отвръщаха от него и правеха тайните религиозни знаци (сгъване на пръсти за Борринг, когото простолюдието смяташе за Бог; сложни движения с главата за Колпи). Не можеше да си обясни защо постъпваха така. Бе решил, че това са плахите, нежелаещи да вземат ничия страна жители на града, чиято единствена цел бе да се спасят от безредиците.

Влезе в града през дванадесетата врата, портата на Ниг, без никой да го спре. Докато Метвен бе на трона, подстъпите към града бяха охранявани от стража, която щателно разпитваше всеки новодошъл.

Мрачното настроение, което бе обичайно за него, стана значително по-мрачно, когато пое по широкия главен път. Авеню Протон водеше към сърцето на града, застлан от незапомнени, древни времена с материал, който поглъщаше шума от копитата на конете.

Около него се издигаха Пастелните кули, високи, стройни, всяка крива бе оформена с математическа точност, оцветени в нежни цветове — бледосиньо, нежно-розово, гълъбовосиво. Издигаха се на стотици метри в небето, инкрустирани със странни и сложни шарки и плетеници, за които някои казваха, че са върхът на ненадминатото древно изкуство, а други твърдяха, че това са геометрични изображения на Времето. Няколко от Пастелните кули бяха овъглени, други — напълно опожарени, а две-три — сринати из основи.

Сърцето му се изпълни с мъка при вида на толкова много унищожена красота. Окончателно се убеди, че естественият ход на живота в цялата империя бе безвъзвратно променен и вече никога нещата нямаше да бъдат същите.

Авеню Протон се превърна в спирала, която се издигаше на около сто метра във въздуха, подкрепяна от стройни, тънки колони от блестящ черен мрамор. На върха на тази спирала бе Дворецът на Младата Кралица, който преди години бе тронната зала на Крал Метвен. Сградата бе значително по-малка от останалите импозантни постройки в града, деликатната й черупка от лъскав бял метал, който вибрираше и пееше при най-малкия полъх на вятъра, бе изкусно инкрустирана с мистични идеограми. Пред високата светла порта пазеха войници в пищни, изцяло черни униформи, които строго поискаха да узнаят името и причината за посещението му.