M. Харисън: Вирикониум

— Аз съм Роноан Мор, търговец. Очите и тонът на гласа му подсказваха откровено подозрение. — Имаш странен вкус — кимна той с глава към трофеите.

Ръката му се мушна под дрипите. Забелязвайки движението, Кромис се усмихна.

— Парите ти изпаднаха, докато те пренасях тук, Роноан Мор. — Той посочи три тежки кесии с монети, които бе оставил върху една от инкрустираните масички от слонова кост. — Ще се убедиш, че всичко е непокътнато. Какво става в Пастелния град?

Очевидно не парите вълнуваха търговеца, защото подозрението не напусна погледа му. А това бе странно. Той оголи зъби и изръмжа:

— Ужасно!

Погледна с горчивина отрязания си крайник. Прочисти шумно гърлото си и би се изхрачил, ако имаше къде.

— Младата кучка се бори упорито, съумя да ни разгроми напълно. Но…

Очите му заблестяха фанатично. Несъзнателно ръката на Кромис се отпусна върху дръжката на меча и започна да гали топката в края й. Обидата, която Мор нанесе на Младата Кралица, по-скоро го озадачи, отколкото разгневи. Щом един от простолюдието, комуто подхождаше повече да мечтае за изгодни сделки или охолни старини (ако изобщо мечтаеше), се бе отдал с такова настървение на определена политическа доктрина, нещата в империята наистина се бяха изплъзнали от контрол. В същия миг се упрекна сам: „Нима това последно доказателство ти бе необходимо, Кромис? Не бе ли достатъчно, че пастелните кули на Вирикониум бяха разрушени за една нощ? Какво още искаш да знаеш?“

Без да показва чувствата си, той се усмихна и прекъсна Мор с мек глас:

— Това не е чак толкова ужасно, господине.

Увлечен, търговецът първоначално не обърна внимание на думите му и продължи:

— Но тя няма да издържи дълго, когато северните съюзници на Канна Мойдарт се обединят с патриотичните сили, останали в града…

Говореше трескаво, напевно, сякаш повтаряше заучените слова на някаква религия. По челото му избиха капки пот, от устните му хвърчаха слюнки.

— Да, тогава ще настъпи нашият час. Притиснати между две остриета…

Изведнъж той млъкна и изгледа Кромис изпитателно. Кромис отвърна хладнокръвно на погледа, стремеше се по никакъв начин да не покаже какви чувства бе събудило у него току-що наученото. С голямо усилие, помагайки си с единствената си ръка, Мор съумя да се изправи в седнало положение.

— Разумно ще постъпиш, ако се разкриеш, тегеус-Кромис! — изкрещя той внезапно, като оратор, който си е избрал произволен събеседник от тълпа простодушни слушатели. — Кажи, ти на кого си верен?

— Излишно се мориш — промърмори Кромис. — За мен няма значение — излъга той, — защото съм отшелник. Но признавам, че твоята история за Старата Кралица и нейните братовчеди от Север ме заинтригува. Казваш, че има многобройни последователи?

Вместо отговор Роноан Мор отново мушка ръка под дрехите си. Но този път той извади къс енергиен меч, тридесетсантиметровото острие от трептяща зелена светлина съскаше и пращеше.

Баан!

С оголени зъби той държеше древното оръжие, протегнато напред, далеч от тялото си (всички се страхуваха от смъртоносните баани , дори тези, които ги използваха), и изръмжа:

— За теб ще стигне и един, господинчо. Виждаш — той кимна към стените с трофеи, — и други знаят да въртят енергийни мечове. Северняците , ако не се лъжа, имат много такива. На кого служиш, тегеус-Кромис? — Завъртя баана , чу се характерното плющене и се разхвърчаха искри. — Казвай! Търпението ми е към края си.

Кромис усети как студена пот избива под мишниците му. Не бе страхливец, но от дълго време не бе му се налагало да използва меча си в бой. И въпреки че баанът очевидно бе стар и в лошо състояние, концентрираната енергия, събрана в острието, все още бе достатъчно силна, за да сече стомана, а човешката плът за него бе като къс масло за най-обикновен нож.

— Бих желал да ти напомня, Роноан Мор — каза той тихо, — че си болен. Ръката ти. Аз ти оказах помощ…

— Ето ти за помощта! — Мор плю встрани. — Казвай бързо или ще те направя на две!

Баанът съскаше като електрическа змия.

— Ти си глупак, Роноан Мор. Само глупак може да обижда моята кралица под гостоприемния ми покрив.

Мор отхвърли назад глава и изрева като див звяр.

Хвърли се сляпо напред.

Кромис се завъртя, освободи се от пелерината си и я захвърли върху нападателя си. Докато Мор се освобождаваше, той приклекна, претърколи се на една страна, смени посоката, претърколи се отново. Тялото му се превърна в светкавично движеща се сянка върху каменния под. Мечът без име излетя от ножницата, той отново бе тегеус-Кромис, най-добрият боец, Убиец на Северни вълци, Лорд от Ордена на Метвен, Разгромител на Карлимейкър.