M. Харисън - Вирикониум

Изведнъж проумя, че пламъците, които отначало му се стори, че видя, са есенни листа, дивите цветове на отмиращата година. В действителност горяха само две-три офики. От тях се стелеха кълба гъст бял дим, чиято миризма не бе ни най-малко неприятна. „Толкова различни видове огън“, помисли Кромис. Той се затича по бялата каменна пътека, проклинайки се за глупостта си.

Без да съзнава, бе изтеглил меча си от ножницата.

Яхтата бе прорязала къса просека сред офиките. Лежеше на една страна, подобна на грамаден, разцепен плод. Пукнатината, която бе забелязал, сега бе огромна, черна, зееща дупка, през нея във вътрешността на яхтата се забелязваха странни, пробягващи блещукания. Дължината й бе почти равна на височината на кулата му. По кристалния корпус се бе оформила, сякаш нарисувана от художник, мрежа от студена синя светлина. Докато наблюдаваше, светлината започна да танцува, огромни сини пламъци се отделяха със съскане, за да изчезнат в следващия миг, когато от друго място избухваха нови пламъци. Огромната енергия, заключена във въздушния кораб, постепенно го напускаше. Блещукащите светлини във вътрешността постепенно се укротиха в причудлива фигура.

„Невъзможно е човек да оцелее в утробата на този енергиен ад“, помисли Кромис. Белият дим от горящите дървета го давеше.

Бе започнал тъжно да се обръща назад, когато от отломките на яхтата се отдели човешка фигура и залитайки, се насочи към него.

Корабокрушенецът бе облечен в овъглени дрипи, лицето му не можеше да се различи изпод гъстата брада и черните сажди, които го покриваха. Единствено очите му блестяха в дълбоко хлътналите орбити. Дясната му ръка бе наскоро отрязана, това, което бе останало от нея, бе обвито в мръсни, окървавени превръзки. Той се заозърта, уплашен и объркан. Изглежда, подобно на Кромис, се заблуди, че цялата гора е в пламъци. Погледът му спря на отшелника.

— Помощ! — изкрещя той прегракнало. — Помощ!

През тялото му премина гърч, залитна и падна. От едно горящо дърво върху него се стовари пламнал клон. Въздухът бе огнен като в пещ, искрите от пожара засипваха наметалото на Кромис. Той спря пред безжизнения мъж, върна меча в ножницата, грабна тялото, прехвърли го през рамо и с най-голяма бързина започна да се отдалечава от отломките на въздушната яхта. В основата на тила си имаше неприятно усещане, сякаш се бе оголил за меча на противника. Не бе изминал тридесетина метра, когато корабът експлодира. Огромен беззвучен стълб от студен бял огън, запленен преди хилядолетия в сърцевината на яхтата чрез тайнственото изкуство на древните, за частица от секундата полетя към небето и се разпръсна, сякаш никога не е било.

Не му причини никаква вреда, по-точно той не усети нищо.

Когато бе почти пред вратите на Балмакара, нещо се изтърколи от разкъсаните дрехи на спасения и тупна на земята — голяма тежка кесия от зелена шагренова козя кожа, претъпкана с монети. Вероятно, докато бе в несвяст, мозъкът му рисуваше кошмарите по улиците на разрушения град, защото той започна да пъшка и стене. Най-малко още една кесия бе скрита в дрехите му, чуваше се как монетите дрънчат глухо при всяка стъпка. тегеус-Кромис присви устни в гримаса на отвращение. Ето защо тялото се бе оказало толкова тежко.

В кулата нещастникът дойде бързо на себе си. Кромис се погрижи за него в една от долните стаи. Даде му стимуланти, смени превръзката на отсечената ръка. Раната не бе обгорена с нагорещено желязо, както би трябвало. Бе започнала да гноясва, от краищата й сълзеше нездрава, полупрозрачна течност. Стаята, в която бяха окачени оръжия и някои по-интересни трофеи от отдавнашни дни, замириса на кръв и изгорели дрехи.

Спасеният отвори очи и щом видя Кромис, стреснато се отдръпна и се опита да се изправи. Единствената му ръка сграбчи бродираната копринена покривка на леглото, което се намираше в ниша в стената. Беше набит, средно висок човек, вероятно от нисшата каста на търговците на вино или може би на жени. Големите му черни очи бяха налети с кръв, зениците им бяха разширени. Той като че ли се поуспокои, Кромис внимателно го хвана за раменете и го положи да легне.

— Почивай! — каза му той. — Намираш се в кулата на тегеус-Кромис, която някои наричат Балмакара. За да можем да разговаряме, трябва да ми кажеш името си.

Черните очи скачаха от предмет на предмет в стаята. За миг спряха върху енергийната бойна брадва, която приятелят му Томб Джуджето му бе подарил след битката при Мингулай, по време на кампанията за завладяване делтата на тази река, преместиха се на помпозния флаг в златно и зелено на Торисман — дръжката на баана с невидимо острие, което бе отнело при нещастен случай живота на Гален, сестрата на Кромис. Накрая той огледа неочаквания си домакин.