M. Харисън: Вирикониум

Нахлупи по-здраво червенокафявата си широкопола шапка, прекоси дюните, краката му затъваха дълбоко в предателския пясък, и излезе на бялата каменна пътека, която извиваше между гората от офики и водеше към кулата му. Кулата също нямаше име, въпреки че някои я бяха кръстили на крайбрежната ивица тук — Балмакара.

Кромис знаеше много добре къде лежат сърцето и мечът му, но искрено бе вярвал, че е приключил завинаги със суровия си занаят и ще може да се отдаде на спокоен, поетичен живот край морето.

Когато се появиха първите бежанци, той научи кой е завладял града, или по-скоро жалките му останки. Но обстоятелствата, при които стана това, не бяха приятни.

Обедът наближаваше, а той все още не бе решил какво да прави.

Бе седнал в най-високата стая (неголяма, с форма на цилиндър, стените бяха покрити с кожа и лавици, претъпкани с книги; върху фини каменни масички, застлани с везани копринени покривки, лежаха музикални инструменти и предмети на науката, астролаби и лютни; тук той твореше своите песни) и свиреше тихо на инструмент, получен преди време при странни обстоятелства в Източните провинции. Струните бяха много силно опнати и остро се врязваха във върховете на пръстите му, причинявайки му болка, тонът им — висок, дразнещ и меланхоличен, напълно съвпадаше с настроението му. Свиреше по начин, забравен от всички, освен от него и няколко музиканти от пустинята, но мислите му се рееха далеч от музиката.

От кръглия прозорец на стаята над офиките и гъсталака от трънливи храсти, който ги заобикаляше, се откриваше панорамна гледка към пътя, водещ към мрачния Дюйриниш на североизток. Самият Вирикониум представляваше облак дим на източния хоризонт, а основите на кулата продължаваха да тръпнат от нестихващата битка. Изведнъж забеляза как през мъглата от пушек се промуши въздушна яхта, в първия миг толкова незабележима, че се усъмни дали очите не го лъжат.

Из улиците на Вирикониум, а и на други места бе широкоизвестно, че когато тегеус-Кромис е неспокоен или размишлява за нещо, дясната му ръка веднага обгръща кръглата топка, с която завършва дръжката на меча му. Това бе крайно неудобен момент да бъде нападнат, но по-удобен просто не съществуваше. Сам той никога не бе подозирал за своя навик. Остави настрани чуждоземната лютня и се доближи до прозореца.

Въздушната яхта набра височина, като бавно и несигурно се люшкаше насам-натам. Известно време летя на север, Кромис трябваше да се взира, за да успее да проследи полета й, след това промени курса си и се насочи право към Балмакара. Известно време изглеждаше неподвижна в небето, само размерите й неспирно се уголемяваха.

Когато наближи достатъчно, за да се различават подробности, Кромис забеляза, че корпусът от прозрачен кристал, оформен в множество правилни многоъгълници, бе почернен от огнените пламъци, по цялата дължина на десния борд бе зейнала огромна пукнатина. Тайната на двигателя и неговото действие, както много други неща, бе изгубена преди повече от хилядолетие, Кромис и неговите съвременници се възползваха от трупа на велика, древна наука, зависеха изцяло от останките на забележителните постижения на старинна раса, покорила висши технологии. Машината жужеше като огромно насекомо, а би трябвало да е напълно безшумна. От носа до кърмата пробягваха като сини светкавици огньове на св. Елмо, пулсираха и избухваха в протуберанси. Стъклото на пилотската кабина бе разбито, не бе ясно кой управлява полета. Яхтата рязко се накланяше ту наляво, ту надясно, подскачаше нагоре-надолу, подобно на крехка ладия, мятана от морска буря.

Кокалчетата на пръстите, стискащи с все сила облечената в кожа дръжка на Меча без име, побеляха, когато Кромис видя как корабът рязко се превъртя, пропадна за десета от секундата стотина метра надолу, хлъзна се по върховете на дърветата, потръпна като умиращо животно, набра няколко скъпоценни метра височина, след което се стовари върху офиките в непосредствена близост до кулата, отвсякъде заизскачаха огромни искри, моторите виеха с все сила. Въздухът се изпълни с мирис на озон.

Още преди отломката да достигне земята, Кромис бе напуснал високата си стая и с развяна пелерина летеше надолу по спиралната стълба в центъра на кулата.

В първия момент помисли, че цялата гора е в пламъци.

Пред него се бяха изпречили странни неподвижни колони от пламъци, червени, златни и с цвят на полирана мед. Той си каза: „Ние сме жалки слуги на тези машини. Силите, които ги движат, завинаги ще бъдат загадка за нас.“ Повдигна ръка пред очите си, за да ги предпази от изгарящата топлина.