M. Харисън - Вирикониум

Бе готов за дълъг път и битка, но не носеше броня, освен тънка лакирана черна ризница, изтъкана от фини стоманени звена, над нея — късо черно наметало, краката му бяха обути в бричове от мека кожа. Такъв бе обичаят на много от Метвените, те намираха тежката стоманена броня по-скоро за пречка, отколкото за защита при ръкопашен бой с енергийни оръжия.

Не носеше шлем, дългата му черна коса се развяваше на вятъра. Баанът бе пристегнат към кожения му колан, а любопитният източен инструмент — на гърба му.

На следващия ден Кромис навлезе между голите хълмове на планините Монар, които лежаха между Вирикониум и Дюйриниш. Вятърът виеше диво сред стръмните склонове, сякаш изплакваше някаква огромна мъка, неспособен да я изрази с думи. Незабележими тесни пътеки се извиваха между надвисналите масиви от жълтеникав плочест варовик, покрай прозрачни планински езера, нагоре по стръмните чукари, рязко надолу — в усойни, пусти кории. Липсваше всякаква растителност. Не се виждаха дори птици. Веднъж забеляза високо в небето кристалния корпус на въздушен кораб, след който се стелеше гъст черен дим. Дълго мисли за странната постъпка на Норвин Тринор, не можеше да намери обяснение.

Пътуването през планините продължи три дни и през това време се случи само една забележителна случка, докато прекосяваше хребетите на масива Круачан.

Бе достигнал третия хребет, когато се спусна мъгла. Знаеше, че пътеката напред е опасна. Жребецът му бе каталясал и всеки момент можеше да се подхлъзне и да падне върху нестабилния едър чакъл. Реши да спре. Вятърът бе стихнал, като бе оставил странно звънтене в ушите му. Мястото бе диво и самотно, непроходимо през зимата. Непроходими бяха и по-ниските долини. Не случайно Мойдарт бързаше.

На върха на хребета откри руините на странна четириъгълна кула, строена от сив гранит, съвсем различен от камъните под краката му. Бяха останали три стени и част от покрива в основата. Липсваха прозорци. Не можа да си обясни предназначението й, нито защо не бе изградена от местен камък. Стоеше загадъчна, странен къс, полузатрупана от срутените блокове, с които бе съградена. Какво огромно усилие бе необходимо за пренасянето на гранитните блокове на такава височина!

Вътре откри следи от други пътници, изненадани от мъглата на Круачан — няколко отдавна мъртви огньове и оглозганите кости на дребни животни.

Приближи до коня си, който бе започнал да трепери, разтри го, хвърли леко одеяло върху гърба му и го нахрани. Запали малък огън и си приготви обяд, после се облегна на стената в очакване мъглата да се вдигне. Източният инструмент бе в ръцете му и под странните метални звуци на потрепващите струни започна да композира тъжна поема. Мъглата се сгъстяваше около него, пропълзявайки на талази в импровизирания подслон. Думите му се ронеха в тишината като камъни, пропадащи в бездънна бездна.

Имам видения за това място в бездната на Времето… Далеч, далеч, вятърът люшка смърчовете… напуснах самодивските гори на брега на морето, гладко като огледало в пурпурния залез, където древната изстрадала земя уморено търси спокойствие, закрила от тътена на битките.

… По върховете на обрулените хълмове опустошението и самотата се просмукват в тънките ни кости, носещи само печал… Това място — старинна кула на ръба на хребета, диви ветрове и тишина… И аз добавям още един камък към руините… песъчинка във Вечността… и аз съм Вечност…

Смутен от собствения си глас, остави инструмента настрана. Конят му се размърда, изплашен от нещо. Мъглата се виеше в причудливи форми, изваяни от внезапен полъх.

— тегеус-Кромис, тегеус-Кромис! — повика го внезапно странен тръбен глас съвсем близо до него.

По-бърз от светкавица, той скочи, баанът изсъска в лявата му ръка, с бързо движение Мечът без име излетя от добре смазаната ножница, дебнещ, готов за схватка с неизвестния нападател.

— Нося послание за теб.

Не виждаше нищо, нищо освен мъглата. Конят му изтрополи, изцвили и се изправи на задните си крака. Енергийното острие цвъртеше във влажния въздух.

— Покажи се! — извика Кромис и зъберите на Круачан отекнаха: — Покажи се! кажи се! жи се!

— Нося ти послание — повтори гласът.

Кромис опря гръб о каменната стена и внимателно заоглежда празния полукръг пред себе си. Дишаше на къси пресекулки, готов за внезапна атака. Единствено пламъците на огъня червенееха в гъстата сива мъгла.