Дж. Уорд - Кралят

– Две години и половина. – И ето че Бет изведнъж се почувства страшно глупаво. Защо се тревожеше за нещо, което дори не би трябвало да очаква през следващите три години? – Преди да си го казала – знам, знам… успея ли да го накарам да започне сега, ще е прекалено рано. Чудо. Ала правилата при нечистокръвните са, че няма много правила, и се надявам… – Тя разтърка очи. – Извинявай, спирам. Колкото повече говоря за това на глас, толкова повече си давам сметка, че е истинска лудост.

– Напротив, прекрасно те разбирам. Не се извинявай, задето искаш дете, нито че правиш всичко възможно, за да се сдобиеш с него. Напълно нормално е…

Бет нямаше намерение да прегърне Избраницата. Просто… в един миг лежеше, облегната на възглавниците, а в следващия я притискаше до гърдите си.

– Благодаря ти – задавено каза тя.

– Прескъпа Скрайб Върджин. – Лейла отвърна на прегръдката ѝ. – За какво?

– Имам нужда да знам, че някой друг също ме разбира. Понякога се чувствам сама.

Лейла си пое дълбоко дъх.

– Усещането ми е познато.

Бет се отдръпна.

– Но Блей и Куин са изцяло до теб във всичко това.

Избраницата поклати глава; странно изражение стегна чертите ѝ.

– Не става дума за тях.

Бет зачака другата жена да поясни, но когато това не стана, тя не настоя. Ала може би нещата не бяха чак толкова прости, колкото изглеждаха отстрани. Всеизвестно бе, че в един момент Избраницата беше влюбена в Куин, ала след това като че ли бе приела факта, че той е предопределен другиму.

Очевидно умееше да крие чувствата си по-добре, отколкото всички предполагаха.

– Знаеш ли защо толкова много го исках? – попита Лейла, когато двете отново се наместиха на възглавниците си.

– Кажи ми. Моля.

– Нуждаех се от нещо свое. Също като Куин. – Лейла я погледна. – И точно затова ти завиждам. Ти го правиш, за да пос­тигнеш единение със своя мъж. Това е… невероятно.

Господи, какво можеше да каже в отговор? „Куин те обича по свой начин“? То бе, като да дадеш на някой с тежка фрактура аспирин за болката.

Зелените очи на Избраницата се преместиха върху екрана; изведнъж тя изглеждаше много по-стара от годините си.

Добро напомняне, помисли си Бет. Ничий живот не бе съвършен и колкото и да ѝ беше трудно, тя поне не носеше бебето на мъжа, когото обича… докато той е щастлив с друг.

– Дори не мога да си представя колко ти е тежко – чу се да казва. – Да обичаш някого, с когото не можеш да бъдеш.

Широко отворени очи се обърнаха към нейните… и Бет видя в тях отзвук от нещо, което не можеше да разчете.

– Куин е добър мъж – продължи Бет. – Разбирам защо го обичаш.

Неловък момент. А после Лейла се прокашля.

– Да. Действително. Е… Пати май не е доволна от този господин.

Страхотно , помисли си Бет. До момента бе накарала брат си да припадне, сдъвкала бе мъжа си… а сега очевидно разстройваше Лейла.

– Няма да кажа на никого – увери я, надявайки се да пооправи нещата.

– Благодаря ти – отвърна Избраницата след миг. – Ще ти бъда задължена завинаги.

Заповядвайки си да се съсредоточи, Бет установи, че Пати Стангър действително даваше на някакъв донжуан с мазна коса да се разбере. Вероятно бе нарушил някое от правилата ѝ. Или пък се беше държал като истински задник по време на срещата.

Бет опита да загледа предаването, но нещо в атмосферата в стаята не беше както трябва, сякаш с тях имаше още някой, дух или призрак, и то не като доктор Джейн. Не, в самия въздух сякаш тежеше нещо.

Когато епизодът свърши, Бет си погледна часовника, въпреки че телевизорът показваше часа.

– Мисля, че ще отида да видя как е Рот. Може би е дошло време за почивка.

– О, да, и аз съм уморена. Може да поспя.

Бет стана от леглото, събра купата и кутията и ги сложи върху подноса на Фриц. На вратата поспря и погледна назад.

Лейла се бе облегнала на възглавницата, приковала очи в телевизора, сякаш беше омагьосана от образите. Ала не можеше да заблуди Бет. Когато ставаше дума за телевизия, Избраницата обичаше да бъбри, да обсъжда всичко на екрана – дрехите на хората, как се изразяват, всяка драма, която особено я впечатлеше.

Ала в този момент тя се държеше точно като Рот – бе тук и едновременно с това я нямаше, присъстваше и в същото време бе изчезнала.

– Лек сън! – каза Бет.

Отговор не последва, нямаше да последва и сън.

Бет излезе в коридора… и спря.

Всъщност не отиваше при Рот. Точно в този миг си нямаше доверие. Настроението ѝ бе прекалено нестабилно, нагоре-надолу, напред-назад… и не бе напълно сигурна, че няма да пов­дигне въпроса за бебето в мига, в който останат насаме.