Дж. Уорд - Кралят

Вместо това… тъкмо преди да се извърне… срещна погледа на своята полусестра.

В мига, в който очите им се срещнаха, някаква комбинация от неврони в главата му пламна и електричество изпържи дънната му платка – без никакво предупреждение той политна назад, безсилен пред пристъпа, от който първо го разтърсиха конвулсии, а после се вцепени.

Изгуби съзнание още преди да бе докоснал пода…

* * *

…а когато дойде на себе си, първото, което усети, бе гадната болка в главата и задника му.

Примига бавно и установи, че ако не друго, поне вижда – първо тавана над себе си, а после и цял куп загрижени лица. Хекс стоеше до него, уловила десницата му между дланите си, сключила вежди така, сякаш бе искала да навлезе в нощта на припадъка му и да го извлече обратно при себе си. Като полу-симпат, навярно би могла да го направи. Може би именно заради това се бе завърнал толкова бързо? Или бяха минали часове, преди да дойде на себе си?

До нея стоеше доктор Джейн, а от другата му страна бяха Куин и Блей. Рот стоеше до краката му заедно с Бет…

В мига, в който си даде сметка за присъствието на сестра си, в мозъка му отново запращя от електричество и докато аха отново да припадне, единственото, което си помисли, бе: По дяволите, толкова отдавна не се беше случвало .

Беше решил, че е приключил с това.

Никога не бе страдал от пристъпи до деня, в който срещна Бет за първи път. След това се заредиха нови епизоди, винаги – напълно неочаквано, без никаква закономерност, която да е в състояние да установи. Единственото хубаво? Никога не го бяха връхлитали по време на битка и никога не бяха застрашавали живота му…

Тялото му се изправи от само себе си, сякаш някой бе завързал въже за ребрата му и го издърпваше нагоре.

– Джон? – каза Хекс. – Джон, недей да ставаш.

Mощно чувство, което бе едновременно недостижимо и разтърсващо, се надигна в гърдите му. Протегна ръка към Бет и безмълвно я помоли да я улови, а когато тя коленичи и я хвана, устните и езикът му се раздвижиха, намирайки непознати думи отново и отново…

– Какво се опитва да каже? – попита Бет. – Хекс? Блей?

Лицето на Хекс придоби непроницаемо изражение.

– Нищо.

Джон се намръщи и си помисли: глупости . И все пак той знаеше колкото и Бет какво означава това, ала не можеше да го спре.

– Джон, каквото и да е, всичко е наред. – Сестра му стисна ръката му. – Ти си добре.

Надвиснало над своята шелан, лицето на Рот се превърна в неумолима маска, сякаш беше доловил нещо и то не му харесваше.

Изведнъж Джон почувства, че движението на устата му се промени, сега тя произнасяше нещо друго, макар че проклет да беше, ако знаеше какво. Междувременно Бет се мръщеше… също като Рот…

И това бе всичко.

Докато мозъкът му даваше накъсо, очите му се фокусираха върху Бет – много скоро единственото, което виждаше, бе лицето ѝ.

Без никаква причина, внезапно изпита чувството, че не я е виждал от година-две. И чертите ѝ, големите сини очи, тъмните ресници, дългата тъмна коса… всичко това намери отзвук в гърдите му.

Не романтичен, съвсем не.

Това бе нещо съвършено различно, ала също така могъщо. Твърде жалко, че не можа да остане в съзнание още малко, за да разбере какво е.

* * *

– Готови сме.

След като довърши втората линийка кокаин, Асейл се изправи от гранитния плот, над който се беше навел, и изгледа братовчедите си: застанали срещу него в кухнята на стъклената му къща на река Хъдсън, двамата бяха облечени в черно от глава до пети. Дори пистолетите и ножовете им не улавяха никаква светлина.

Съвършено за онова, което бе планирал.

Завинти капачето на стъкленицата си и я прибра в черното си кожено яке.

– Да вървим тогава.

Докато излизаха в гаража през задната врата, Асейл си припомни причината да ги повика от Древната страна в Колдуел – двамата бяха винаги готови и никога не задаваха въпроси. Досущ като автоматичните оръжия, които носеха със себе си ден и нощ.

– Ще се насочим на юг – нареди той. – Следвайте сигнала ми.

Близнаците кимнаха, съвършено еднаквите им лица – овладени и сурови, яките им тела – готови да изригнат в действие и да направят всичко, което ситуацията изискваше. Всъщност те бяха единствените, на които Асейл имаше доверие, но дори гаранцията за вярност, кореняща се в общата им кръв, не беше абсолютна.

Асейл надяна черна маска върху лицето си, те сториха същото… и ето че беше време да се дематериализират. Затвори очи, за да се съсредоточи, и съжали за кокаина. Всъщност не се нуждаеше от него – като се имаше предвид къде отиват, тялото му и така беше пълно с адреналин. Ала напоследък вземането на наркотика бе станало, като да си облече палтото или да препаше раменния си кобур.