Дж. Уорд - Пътеводител за посветени

Рейдж: О, господа. Гадна работа... Така де, знаеш ли колко си падам по сладолед с вкус на кафе и залят с карамелов сироп?

Ви: Ето нещо, за което сме на едно мнение. Никаква бита

сметана и черешки за мен.

Рейдж: Да, в това отношение и аз съм пурист.

Фюри: Аз пък страшно обичам малиново сорбе. В някоя гореща лятна нощ.

Pom: „Rocky Road"*, (поклаща глава) Макар че това може да е и защото си мисля за живота като крал.

Бъч: Аз? Ментов с парченца шоколад.

Рейдж: Бива си го. Тези с парченца бисквити също не са за изхвърляне.

Зи: Ние тъкмо дадохме на Нала да опита малко ванилов сладолед, (засмива се тихичко) Страшно й хареса.

Тук всички произнасят едно разнежено „ооооо". След което

се опитват да го прикрият, като се навъсват, сякаш трябва да

докажат мъжествеността си.

Рейдж: (поглежда ме) Сериозно, виждала ли си това хлапе? Тя е... направо жестока.

Ви: Което е неговият начин да каже, „Боже, това дете е на

истина красиво".

Рейдж: Я стига, Ви. Тук си напълно съгласен с мен.

Ви: (със съжаление) Така е. Човече... племенницата ми е

най-съвършеното дете на света, (удря юмрук в този на Рейдж, а после се обръща към Бъч) Не е ли така?

Бъч: Повече от съвършена. Тя е в съвсем друга категория. Тя е...

Pom: Вълшебна.

Фюри: Абсолютно вълшебна.

Аж. P.: Тя май съвсем ви е взела ума, така ли е, момчета?

Рейдж: Тотално...

Фюри: Безусловно.

Бъч: Взела ни е...

Ви: ...и последната капчица ум.

Pom: Напълно.

Зи: (поглежда ме, буквално сияе от гордост) Виждаш ли?

Като за група агресивни, антисоциални перковци, не са толкова зле.

Pom: Хей... Чала отговори ли на въпроса за храната? (Оглушително „не" отеква в стаята.)

Бъч: За сладоледа се въздържа, (поглежда ме) Защо не ни оп

ишеш идеалния си сандвич? Между другото, можеш да ме използваш под каквато форма си поискаш, (ухилва се) Няма проблем.

Фюри: (опитвайки се да замаже репликата на Бъч) Или пък ядене. Кое е любимото ти ядене?

Дж. P.: Ами не знам. Всичко, което майка ми готви. Печено пиле. Лазаня...

Рейдж: Обожавам лазаня.

Фюри: И аз.

Ви: Аз я харесвам с наденица.

Рейдж: Разбира се, че така я харесваш.

Pom: (изсвирва през зъби) Млъквайте, дами. Чала?

Дж. P.: Печено пиле с плънка от царевичен хляб, приготвено от майка ми.

Pom: Отличен избор. И много мъдро от твоя страна. Вече се канех да ги накарам отново да гласуват.

Рейдж: (навежда се заговорнически към мен) Нямаше да ти да-дем риба. Така че няма за какво да се тревожиш.

Дж. P.: Благодаря ти.

Братята продължават да говорят и повече не ми задават кой знае какви въпроси, което е добре. Поразява ме това, колко много държат един на друг. Закачките им никога не прекрачват границата; дори Ви, който е повече от способен да разсече някого на две с острия си език, си мери думите. Докато гласовете им отекват из празната стая, аз затварям очи, мислейки си, че не искам никога да си тръгнат.

Когато отново отварям очи, тях ги няма. Аз съм сама в новата си стара къща, седнала по турски на пода, и се взирам в празната стена, където само допреди миг виждах Рот толкова ясно. Тишината е ярък, тъжен контраст. Изправям се и усещам, че краката ми са се схванали. Отивам до стълбището и слагам ръка на парапета. Нямам представа колко дълго съм прекарала тук. Когато поглеждам към мястото, където седяхме, виждам единствено килим, застлан по целия под, осветяван от лампите на тавана.

Угасям ги и поемам по стълбите. На площадката на втория етаж спирам. Все още не знам къде ще пиша, след като се нанесем... и това ме кара да се чувствам неспокойна. Има една стая с прекрасен изглед, но е малка...

Слизам на първия етаж и загасям още лампи, докато обикалям стая след стая. Преди да си тръгна от потъналата в мрак къща, спирам за миг в кабинета и поглеждам през фоайето и дневната към верандата - другият кандидат за кътчето ми за писане.

Все още гледам натам, когато иззад ъгъла на улицата завива кола. Фаровете й осветяват прозорците над верандата... както и Зи, приседнал на парапета. Той посочва надолу няколко пъти.

Ясно. Ще пиша на верандата. Вдигам ръка и му кимвам, за да знае, че съм го разбрала. Едно проблясване на жълтите му очи и той изчезва... ала аз вече не се чувствам така сама, въпреки че къщата е празна.

Верандата ще бъде страхотно място за работа, казвам си, до-като отивам към колата. Чисто и просто съвършено.

Това, което следва, е последното интервю на Тор и Уелси. Проведох го в периода между „Вечна любов” и „Пробудена любов ”. Публикувам го тук в памет на Уелси и на неродения им син.