Бри Диспейн - Изгубеният светец

— Не — отвърна той. — Понякога силите ми липсват. Само че никога не съм съжалявал за онова, което направи за мен. Тук съм благодарение на теб. Отново съм завършен човек. Никога повече не бих могъл да се върна на мястото, на което бях — никога не бих могъл да се справя с чудовищните сили, които притежавах. Предпочитам да умра… — Замълча. — Поколеба се за момент, след това продължи: — Ти съжаляваш ли? Съжаляваш ли, че ме спаси? — По гласа му разбрах, че досега се беше въздържал да ми зададе този въпрос.

Погледнах към мивката. Пяната във водата се беше стопила.

— Понякога ми се иска да върна времето назад и да спра Джуд да не ме заразява с върколашкото проклятие. Само че винаги се спирам, защото знам, че ако присъствието ми там е спасило душата ти, не бих променила нищо от онова, което сторих. Затова не съжалявам. Тази част не бих заменила за абсолютно нищо — спасението и изцелението ти. Само заради това съм готова да се заразя още хиляди пъти. — С върха на пръста си завихрих водата в мивката. — Просто ми се иска с Джуд да се беше получило различно. Иска ми се да знам какво да направя, за да го накарам да се върне. — Въздъхнах. — Иска ми се обаче, след като вече притежавам тези сили, да знам как да ги използвам, за да му помогна.

Обърнах гръб на Даниъл и бръкнах в мръсната вода, за да отпуша мивката. Одеве исках да усетя горещата вода по кожата си, но докато разговаряхме, тя беше изстинала. Усетих по рамото ми да се разлива топлина и разбрах, че Даниъл беше отпуснал пръсти върху белега с формата на полумесец, скрит под ръкава ми. Дори не си давах сметка, че пари от болка, докато не усетих нежната му ласка. Той задържа там ръката си, след това я отдръпна и отново се зае да бърше чиниите.

Той остана, докато почистихме кухнята и мама изгледа записите, от новините на всички канали. Сбогувах се с Даниъл на вратата и в мига, в който той си тръгна, къщата ми се стори празна точно както знаех, че ще стане. Заключих всички врати и прозорци, след това изключих телевизора и казах на мама да си ляга. Когато останах сама в стаята си, опитах за пореден път да се свържа с татко. Включи се гласова поща.

— Джуд беше тук, татко — съобщих най-сетне. — Бил е тук, в Роуз Крест. Прибери се. Моля те! — Заслушах се, докато гласовата поща не се изключи.

Все още стисках телефона, докато проверявах резето на моя прозорец, и забелязах бледа светлина вътре в королата, която паркирах до тротоара пред къщата. Взрях се през щорите и забелязах Даниъл, свил се на задната седалка на колата. Стори ми се, че чете книга.

Тази вечер с него не премина гладко — съвсем не си представях, че ще прекараме така, когато той предложи да гледаме заедно метеоритния дъжд. Само че когато го видях пред нас и знаех, че е наблизо, се почувствах в безопасност, затоплена, сякаш нищо не беше в състояние да ни раздели.

Отворих капачето на телефона и му пуснах есемес. „Обичам те.“

Тъкмо си лягах, когато отговорът му изпиука. „Винаги.“

Трийсет секунди по-късно получих нов. „Търпение. Ще измислим всичко. Може би, когато баща ти се прибере, той ще знае как да постъпи.“ Последва и трети есемес. „Вярвам в теб.“

Почти две минути по-късно ми изпрати нов, сякаш ставаше въпрос за нещо, което му минаваше през ума за пръв път. „Моля те, не тръгвай да търсиш Джуд сама. Нали?“

„Добре“, отговорих аз.

Та аз дори не знаех откъде да започна.

Утро

Не се изненадах, че на следващата сутрин Даниъл го нямаше. В петъците преди училище той винаги поемаше смяната рано сутрин в „Дейс Маркет“. Реших, че ще се чувства скапан, след като бе прекарал нощта на задната седалка на королата.

Деби Ламсън, икономката на непълен работен ден, която татко беше наел, за да наглежда Джеймс и мама — докато ние с Чарити сме на училище, вече беше дошла и приготвяше закуска, когато слязох долу. Грабнах две от мъфините й, оставени на плота в кухнята, и поех към драйвина на „Джава Пот“. Взех две кафета и се отправих към „Дейс Маркет“ с надеждата да видя Даниъл, преди да е тръгнал за училище.

Усетих, че нещо не е наред, още преди да видя полицейската лента на входа към паркинга зад „Маркет“ — между шерифската патрулка отпред, потъмнелия неонов надпис „Отворено“, който обикновено блестеше над стъклените врати, и групичката клиенти, които чакаха и ръкомахаха няколко метра настрани от магазина. Напрегнах се, докато паркирах зад патрулката. Веднага си спомних нощта преди по-малко от десет месеца, когато видях подобна сцена. В онази ужасна нощ едва не изгубих Даниъл.