Бри Диспейн - Изгубеният светец

На устните на Даниъл се появи хитра усмивка. Той пое нежно ръцете ми. Изражението в очите му, докато целуваше зачервените кокалчета, накара коленете ми да се подкосят и за момент ми се прииска двамата все още да лежим на тревата.

— Не е разумно — прошепнах и отдръпнах ръката си. Ако мама се осъзнаеше, щеше да ме накаже до края на живота.

— Както искаш — рече Даниъл и посегна към нова чаша за бърсане. — Ще ти помогна да довършиш, преди да си тръгна.

Въздъхнах. Знаех, че къщата ще ми се стори празна и студена, когато той излезе. Щях да трепвам при всеки звук. Всяка минута щеше да ме доближава до момента, когато най-сетне щях да заспя.

— Как само ми се иска татко да си беше тук… въпреки че едва ли ще успее да ни защити. Той се намръщи и остави чашата. Прехвърли тежестта от ранения си крак на здравия.

Обзе ме чувство за вина.

— Не говорех за теб. — Отпуснах влажната си ръка на рамото му. — Не исках да кажа, че вече не можеш да ни защитаваш. Говорех за себе си, честна дума.

— Всичко е наред. Знам, че не мога, Грейс. Това е един от страничните ефекти, когато изгубиш силите си. — Ти все още си силен. Би могъл…

— Не.

— Най-сетне ме погледна. — Но ти би могла… някой ден. Повярвай ми. Ще успееш…

— Струва ми се, че този ден няма да дойде достатъчно скоро. Според мен Джуд ми позвъни, защото има нужда от помощта ми. — Погледнах глупавите си зачервени ръце, които отказваха да се излекуват. — Само че аз нямам сили за каквото и да било.

— Грейс, ти си най-силният човек, когато познавам, след като ме спаси. Можеш да бъдеш герой, точно както искаше. — Той сниши глас и погледна към мама на канапето, сякаш се притесняваше, че тя слуша какво говорим. — Ще овладееш тези сили и ще измислим как да ги управляваш. Просто се нуждаеш от още малко време, търпение и душевно равновесие и тогава ще се получи. Може би се стараехме прекалено много. Може би трябва да се поуспокоим, да не бързаме чак толкова с уроците.

— Ами ако не разполагаме с повече време? Ами ако Джуд е прав? Ами ако някой наистина ни преследва? — За пръв път се оставих на страха и му позволих да ме притисне. — Ами ако имам нужда от силите си в този момент?

Даниъл стисна рошавата си коса и я дръпна, обзет от разочарование.

— Не разбирам какво искаш да кажа, Грейс. Какво искаш да направя? Ако искаш да те обучавам по-бързо, просто няма да се получи. Знаеш, че не е безопасно. Няма да ти позволя да се предадеш на вълка.

— Няма да се предам на вълка, Даниъл. Не го искам… Боже, дори не знам какво искам! Може би просто начин да спра времето. Магически начин да накарам силите си да се проявят по-бързо. Не знам.

— И аз не знам. — Той взе купа от плота, но я остави.

— Все още си мисля, че Джуд просто те подвежда, Грейс. Сигурно вълкът се наслаждава, когато тормози хората, които е обичал. — Наблегна на миналото време.

Не исках да повярвам в подобно нещо. Даниъл ме обичаше и когато беше обладан от вълка, и през всичкото време се опитваше да открие начин, за да се върне в семейството ни. Искаше ми се да вярвам, че същото се случва и с брат ми. Трябваше да повярвам. Искаше ми се да вярвам, че тази вечер ми е позвънил не за да си направи лоша шега, ами защото е искал да ме предупреди. Все още искаше да си остане мой брат.

— Ти не чу загрижеността в гласа на Джуд — обясних аз. — Според мен това беше зов за помощ.

Даниъл поклати глава.

— Иска ми се да можех да го открия и да разбера какво, по дяволите, иска или пък да спра онзи или онова, което се предполага, че ни преследва. Само че аз не притежавам суперсили.

— Очевидно е, че и аз не ги притежавам — измърморих.

Той ме погледна тъжно, но премълча. И двамата мълчахме в продължение на няколко минути. Мама беше пуснала друг канал, записан на дивиди, но там излъчваха почти същия репортаж. Невидими бандити. Ужасяващо престъпление, извършено посред бял ден. Дори шегата за чудовището от Маркъм Стрийт, което се е ориентирало към престъпен живот…

— Съжаляваш ли? — обърнах се най-сетне към Даниъл. Месеци наред се бях въздържала от този въпрос. А той напираше всеки път, когато го наблюдавах как се старае да ме настига, докато тичаме, или превързва коляното си след спаринг. — Съжаляваш ли, че те излекувах? Сигурно ти е трудно, след като вече нямаш сили. — Сигурно му беше трудно да наблюдава как не успявам да овладея своите сили. Същото беше и когато се стараех да постигна нещо, докато той ме учеше на нова техника в рисуването и аз долавях желанието му да дръпне четката от ръката ми, за да направи сам каквото трябва — въпреки това никога не си го позволи. Добрите учители никога не постъпват по този начин.