Джос Стърлинг - Мисти

И да помоля кого? Знаех, че представители на семейство Бенедикт живеят в Западна Америка — Ив и Феникс бяха в Калифорния. Колко далеч бе това? Проклех се, че никога не бях обръщала внимание на географската карта на Съединените щати, която със сигурност бях виждала много пъти. Имах смътен спомен за нещо, което се наричаше маршрутът Орегон, един от последните маршрути на заселниците, поради което знаех, че се намира в далечния край на страната. Докато си гризях ноктите и съжалявах за невежеството си по география, забелязах списание на самолетната компания в джобчето на седалката. Извадих го оттам и го прелистих на страницата на международните летища. Пилотът беше споменал Портланд. Макар че на картата не бяха показани границите на щатите, сега имах доста добра представа накъде сме се отправили: северно от Сан Франциско, южно от Сиатъл. Скалата предполагаше, че разстоянията пак са огромни. Не можех да разговарям с майка си от Кеймбридж, разстояние от около двеста километра, така че предполагах, че не е много вероятно да се свържа телепатично с Феникс или Ив.

Добре, просто трябваше да крещя за помощ и да се надявам, че някой от местните хора с дарби ще ме чуе. Дори да не можех да се спася, исках Алекс да знае, че е Йохан.

Нямаше да се откажа. Открих, че дълбоко в мен се крият твърдост и упоритост. До този момент Йохан се справяше лесно с мен само защото бях повече уплашена, отколкото ядосана, но в Орегон той щеше да открие, че съм момиче с дарба, на което му е дошло до гуша.

Феникс и Скай ме бяха посъветвали какво да правя, без да знаят, че щях да имам нужда от съветите им толкова скоро. „Оглеждай се за всичко, което може да бъде оръжие, и го използвай.“ Окей, имах дарбата си за истината, телекинетична сила и отлична координация между окото и ръката. Това трябваше да ми послужи за нещо. Нямаше да бъда като агне, което водят на заколение.

Наум ми дойде стих от любимо стихотворение на Дилън Томас: „Не си отивай кротко в тъмнината“. 24 24 25Това е първият стих от едноименното стихотворение на Дилън Томас (1914— 1953), уелски поет, драматург и публицист. - Б. ред. Макар и написан за хора, навлезли в старостта, беше подходящ за онова, пред което бях изправена. Методът на убиване на Йохан беше странно внимателен: престъпление, но без насилие. Щях да се съпротивлявам.

Все още беше ден, когато се спуснахме над Портланд. Часовите зони се бяха оказали в полза на пътуването ни и срядата се беше проточила като разтопена моцарела. Бях се възползвала от предимството да имам легло и се бях погрижила да си отпочина добре. Надявах се, че Йохан си седи на своята седалка, вратът му се схваща и не може да заспи, разтревожен, че мога да опитам да направя нещо. Тези мисли ми носеха леко задоволство. Закопчах колана, приготвяйки се за кацане. Гледах как земята се приближава и ми хрумна, че бях така заета със стратегии за бягство, че почти не се бях замислила за причините за идването на Йохан тук. Беше казал нещо от рода, че Денят на благодарността е време за семейството. Нито един член на моето семейство не живееше тук, а мислех, че Алекс е единственият му роднина.

„Единственият роднина, който го признава за такъв“, поправих се.

Но последното известно местонахождение на бащата на Алекс, брата на Йохан, беше Южна Америка, нали така? Може би щяхме да се качим на друг самолет. Йохан прикриваше следите си.

„Не му позволявай да те качи на друг самолет“, казах си. Тук поне говориш един и същи език с хората. Отиването на юг няма да подобри положението ти.

Приземяващите колела докоснаха земята.

Йохан влезе в кабината.

— Добре, Мисти. Сделката е същата и този път, надявам се, че си убедена, че е безполезно да викаш за помощ?

Кимнах.

— Само ще говоря с имиграционните власти и тръгваме. Страхувам се, че ни предстои пътуване с кола.

Е, поне нямаше да се качим на друг самолет.

— Добре.

Извади нов комплект пластмасови ленти.

— Ако нямаш нищо против.

Разбира се, че имах. Вдигнах ръцете си.

— Тази твоя дарба, страхотна е. — Питах се дали ласкателството няма да го накара да изтърве повече подробности за това как работеше дарбата му.

— Благодаря ти, мила моя. Намирам я за полезна. — Подръпна леко лентите и аз се изправих. — Хората просто не виждат онова, което искам да остане в нищото. Аз съм като невидимия човек, но с тази разлика, че мога да накарам и другите хора да изчезнат. Не можеш да си представиш какво ми е позволила дарбата ми през годините на дългото ми търсене. — Отвори вратата на кабината.