Джос Стърлинг - Мисти

— Питах се дали Уриел и Виктор Бенедикт не ме подозират, затова позволих на Уриел да ме докосне и да проследи историята ми. Той не долови нищо, освен впечатлението за незабележима безметежна нощ в кеймбриджки хотел. Концентрирали са се върху онзи идиот, Ели Дейвис, който услужливо няма алиби за времето на изчезването ти. — Йохан прекоси просеката и ми помогна да се отдалеча от пъна, до който бях повърнала. Не спомена нищо за това, нито ми се извини, просто не обръщаше внимание на онова, което не искаше да забележи. — Подобно на братята Бенедикт, Алекс бе силно разтревожен, за да предположи, че аз имам нещо общо. Той е прекрасно момче.

Можех да предположа, че Алекс е силно объркан. Ако аз бях изчезнала, той не би искал и семейството му да му бъде отнето.

Когато научеше кой всъщност е Йохан, това щеше да го убие.

Алекс? Не очаквах да успея, тъй като телепатията ми все още не можеше да избегне влиянието на Йохан. Имах такава нужда от него, че чак болеше.

— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. — Йохан посочи сандвича.

— Може би по-късно. — Ако имаше по-късно. Завих го отново там, където бях отхапала. Моцарела и домати.

Един от любимите ми до днешния ден. Едва сега забелязах.

— Предполагам, че искаш да знаеш какво предстои? — Йохан пресуши кафето си.

— Да. — Той повдигна вежда. — Моля те.

— Не обичам да спя в гората. — Усмихна се така, сякаш трябваше да схвана шегата. — Вкусовете ми са много по-еволюирали. Казах на Алекс, че трябва да пътувам по работа, но ще се върна следващата седмица, за да помогна в търсенето, ако не са те открили дотогава. Бях единственият, който го успокояваше, нали разбираш, защото предположих, че просто си избягала, тъй като си приела, че си недостойна да бъдеш негова сродна душа, казах му, че ще се върнеш, след като имаш време да премислиш нещата на спокойствие.

— И как успя да го убедиш, при положение че ме мислят за мъртва?

Тънките му устни се извиха в усмивка. Това му доставяше удоволствие.

— Е, естествено, отказах да повярвам. Казах, че Кристал се оставя страхът да я заслепява, че Алекс ще разбере, ако си мъртва, и че той е убеден, че си още жива.

Защото бях. Почувствах се малко успокоена, когато разбрах, че Алекс не се бе предал.

Йохан зави отново капачката на термоса.

— Той бе много окуражен от вярата ми в инстинкта му.

Змия.

— Обещах да се върна бързо, но имам среща в Америка, на която не мога да не отида. Както и ти.

— Аз?

— Да. Донесох ти дрехи да се преоблечеш. Ще дойдеш с мен в Орегон за Деня на благодарността.

Промените у него бяха така непредвидими, подобно на пътя на торнадото, завиваше ту в една, ту в друга посока.

— Защо?

— Защо? Защото Денят на благодарността е време, когато семействата се събират, не го ли знаеш?

В това нямаше смисъл. Извлякох известна надежда от факта, че щом щеше да ме води в чужбина, щяхме да излезем от гората. Ако го разпитвах, вероятно щеше да види недостатъците на това и щях да изляза от гората мъртва. Правилното поведение бе да се съгласявам с него.

— Да вървим тогава.

Той извади пазарска торба от раницата си — всичките нови дрехи бяха купени от някакъв супермаркет.

— Ето. Ще ти купя повече неща, когато стигнем в Америка.

Значи, бе сериозен относно отиването в чужбина. Паспортът ми не бе у мен, тъй като бе унищожен. Никога нямаше да успее да ме преведе през границата.

Взех торбата и се скрих зад друго дърво. Изпитах облекчение да видя, че бе купил топли дрехи, включително ръкавици, шал и палто. Облякох се бързо. Като ми беше топло, ми бе по-лесно да мисля. Трябваше да правя така, че да бъде щастлив, да не му давам причина да реши да ме убие и да приключи с това; но също така трябваше да избягам. Изглежда, че лудата му идея да отидем в Орегон — къде точно бе това? — щеше да свърши с разкриването ни на летището. Трябваше да стоя възможно най-далеч от него. Той можеше отново да ме приспи с едно докосване, подозирах, че може по същия начин и да ме убие.

Вероятно това се бе случило с останалите.

Трябваше да вървим дълго обратно до колата. Беше я спрял отстрани на второстепенен път и затова не минахме покрай никого. Опитах се да изчисля кой ден беше: сряда? Американците винаги празнуваха Деня на благодарността в четвъртък, нали? Това означаваше, че той планираше да прекоси Атлантика съвсем скоро.

Щом стигнахме колата, той ми направи знак да седна отзад.

— Страхувам се, че не мога да рискувам да седиш отпред — каза с омразния си тон, който подканваше да бъдем разумни. — Може да те видят.