Джос Стърлинг - Мисти

Окей, може би си бях ударила главата и се бях озовала случайно в този лагер? Това трябваше да означава, че човекът ми е непознат. Щях да го помоля за помощ.

А какво, ако ме бе отвлякъл някой, който е против хората с дарби? Имах много слаб спомен, че бях натикана в абсолютния мрак, за да дойда дотук, и че после веднага заспах. Ако случаят беше такъв и това не бе някакъв сън, онова там най-вероятно бе човекът, който ме е отвлякъл.

Вече отчаяна, се огледах в опит да установя къде сме. Лежах в просека, заобиколена от високи и стари на вид дървета. Чувах автомобилно движение в далечината, но то идваше наистина от разстояние.

„Алекс, там някъде ли си?“ Телепатичната ми мисъл спря безславно на съвсем малко разстояние от мозъка ми. Не съм сигурна как можех да бъда толкова убедена в това, но то бе нещо като да знаеш колко далеч ще стигне гласът ти; телепатичната ми мисъл бе просто дрезгав шепот.

Обаче някой беше чул. Мъжът се обърна.

Йохан.

Не изглеждаше заплашително, загърнат уютно като индианец в спалния си чувал. Изражението му беше — е, ликуващо бе думата, която ми дойде наум. Кимна ми за добро утро и свали спалния чувал. Аз наистина никак не исках да излиза от него, щеше ми се да остане свит там, докато

побягна. И това, ако успеех да се освободя от чувството, че съм затисната от бетон.

— Добре ли спа, Мисти?

Въпросът му бе странно неподходящ, отправен към човек, който е „спал“ проснат на земята, върху легло от листа и без завивка.

— Какво правя тук, мистър Дю Плеси? — Избърсах дланите си в дънките, после ги поднесох към лицето си, за да духна върху премръзналите си пръсти. Бях уплашена до смърт, но предположих, че е по-безопасно да не го показвам.

— Мислех да тръгнем, след като закусим. Имам малко работа в Кеймбридж, после можем да продължим. — Разбута огъня и смръщи вежди при вида на мъртвата пепел. — Можехме да използваме Ив Бенедикт, ако беше тук, чувам, че е добър с пламъците. Реших обаче, че е твърде зает и малко по-стар. Не допускам, че това е един от скритите ти таланти, нали така?

Поклатих глава и уловените в косата ми листа паднаха.

— Срамота. Но все пак имаш дарби, които ще компенсират липсата на тази, сигурен съм. — Взе сухи съчки от купа, който бе направил малко по-встрани. Подреди ги старателно във формата на индианска колиба и драсна клечка кибрит. Гледах мълчаливо и спорех със себе си по въпроса дали ще успея да го надбягам. Аз съм дребна и лека и обикновено бягам бързо, но се бях събудила с чувството, че върху крайниците ми тежат окови. Разтрих глезените си. Той погледна ръцете ми. Престанах да се движа и отново пъхнах пръстите на едната си ръка под другата, за да ги стопля.

— Страхувам се, че закуската ще се състои само от основни ястия, тъй като идването ни тук бе повече импулс, отколкото добре планирана експедиция. — Хвърли ми нещо. Реагирах прекалено бавно и то се удари в сгънатите ми колене и падна на земята Овесено блокче. — В магазина на бензиностанцията не предлагаха кой знае какво. Имам вода, ако искаш.

Сега, когато го спомена, осъзнах, че съм зверски жадна. Кимнах.

— Хайде сега, какво е станало с маниерите ти? — Изражението му беше подигравателно.

— Да, моля, бих искала малко вода

Този път бях готова и хванах малката пластмасова бутилка Отвинтих синята капачка и отпих.

— Ето, виждаш ли, разбираме се чудесно. Не мога да понасям лошото поведение. Ако си тиха и послушна, можем дори да си прекараме много приятно.

Не беше утеха да знам, че всичко, казано от него, е истина... поне доколкото той го осъзнаваше. Все още бях объркана какъв бе смисълът на всичко това?

— Мистър Дю Плеси...

Той вдигна ръка

— Чичо Йохан. На практика сме семейство все пак.

От идеята да го наричам „чичо“ ми се повдигна, но изражението му ме предупреди, че ще приеме всичко друго като знак за бунт.

— Чичо Йохан — въпросите изпълваха ума ми: къде, защо, кой, но се спрях на онзи, който ми изглеждаше най-безобиден, — къде сме?

— В гората Епинг. — Огледа елегантните букове, които ни заобикаляха Стволовете им сияеха слабо в зелени и сребристи ивици гладка дървесна кора. — Красиво, нали? Харесва ми, че вие, британците, запазвате старите местенца въпреки натиска, оказван от нарастването на населението. Прекалено много сте за този малък остров. Със сигурност не всички сте необходими?

— Защо сме тук? — Погледнах часовника си. Беше седем часът сутринта. — Трябва да съм на училище. — През главата ми мина мисълта, че ще пропусна закуската, ако не се върна до девет, когато преставаха да сервират, но тя веднага бе последвана от втора мисъл, която гласеше, че имам много по-сериозни тревоги от тази.