Джос Стърлинг - Мисти

Той седна, изражението му ясно показваше, че е наранен.

„Защо не?“

„В момента не мога да бъда с теб.“

— Не можеш да си отидеш сама.

Уриел се надигна, но Йохан стана и му махна да седне.

— Трябва да преместя колата от мястото й, защото е платено само за два часа, така че ще я изпратя вместо теб, Алекс. — Потупа племенника си по рамото.

— Благодаря. — Алекс кимна на чичо си, но не ме погледна. Ближеше си раните.

Хюго отвори уста да добави нещо, но Фил го смушка с лакът в ребрата.

— Ще се видим по-късно, Мисти! — извика Хафса. Долових подтекста: щеше да провери как съм, когато се прибереше.

Кимнах и излязох с прегърбени рамене. Бях груба, но това бе по-добре, отколкото да избухна в сълзи и да разваля вечерта на всички. Заточението ми имаше поне тази си добра страна.

Йохан ме настигна на тротоара отвън. Духаше силен вятър.

— Колата ми е зад ъгъла.

— Благодаря. Нямаше нужда. — Част от мен копнееше за тиха разходка, за да сложа в ред обърканите си мисли. В главата ми цареше такъв хаос, какъвто бе и в стаята ми след нахлуването на натрапника.

— Всичко е наред, Мисти. Всъщност за мен е удоволствие. Като те закарам, ще ти спестя вървенето в студа, а Тарин ми обясни защо никой от вас не трябва да е сам. — Насочи ключа си и фаровете на черната тойота светнаха, а огледалата се наместиха в позиция за шофиране. — Скачай вътре. Ще те откарам за нула време.

Седнах отпред в наетата от него кола и ми отне миг да осъзная, че сме поели към околовръстното.

— По това време на нощта е по-направо през града. Искаш ли да те упътя? — Разтрих слепоочията си, усещах главата си така, сякаш страдах от лоша настинка, болеше ме толкова, че ми беше трудно да чувам и да дишам. Край нас преминаваха светлини, хора, изкривени от сенките и скоростта.

— И така е добре. Мога да намеря пътя и с помощта на навигацията. — Той наклони малкото устройство към себе си и погледна екрана. — Разбирам какво имаш предвид. Но след като съм поел по този маршрут, можем и да го следваме, Чувстваш ли се по-добре? ,

Всъщност... чувствах се по-зле.

Той не изчака отговора ми.

— Племенника ми наистина си го бива, нали?

— Да, можеш да се гордееш с него.

— Мислиш ли, че ще иска да прекарва ваканциите при мен?

— Вероятно. Попитай го. Той иска семейство повече от всичко друго.

— Със сигурност не повече от теб?

След спора ни? Щяхме да разберем утре сутринта.

— Не знам, мистър Дю Плеси. Съжалявам, имам главоболие. — Затворих очи, отпуснала глава на облегалката.

— Така ли? Много съм добър в излекуването на такива дребни неразположения. Искаш ли да те отърва от него?

— Такава ли е дарбата ти? — Изглежда, че не можех да отворя очи.

— Да. Мога да го премахна. Наистина е много просто.

Казваше истината.

— Е, ако няма да отвлече вниманието ти от пътя, ще ти бъда благодарна.

— Няма проблем. Само ще докосна челото ти. Няма да почувстваш нищо.

— Полезна дарба.

— И аз така мисля. — До челото ми се допря студен пръст. — Ще заспиш точно на три. Едно, две...

Под бузата ми имаше клонка.

Трябваше ми миг, за да го проумея. Я чакай малко: все още не проумявах. Отворих очи. Лежах по лице върху покритата с листа земя, а не в спалнята си.

— Какво, по дяволите...?

Някой се отдалечаваше от мен, листата шумоляха под ботушите му. Движенията ми бяха забавени, краката и ръцете ми се подчиняваха бавно на заповедите да се изправя. Беше ми много студено. Тъй като в —момента да седна ми се струваше нечовешко усилие, се претъркулих по гръб. Над главата ми се кръстосваха голи клони, по които се забелязваха само няколко съвсем изсъхнали листа, сякаш знаещи, че няма да устоят на следващия повей на вятъра. Осъзнах, че все още съм облечена с дрехите, с които бях в пицарията, но нощта си бе отишла и сега изгряваше зората. На следващия ден или на някой друг ден? Премръзналите птички се обадиха тъжно от къпинака.

Направих огромно усилие и седнах. Влагата бе проникнала през дрехите ми. На метър се забелязваше пепелта от изгаснал огън. Човек, загърнат в спален чувал, я разбъркваше с пръчка. Лицето му бе скрито и не можех да кажа дали го познавам.

Прекалено изтощена, за да помръдна, си позволих да изследвам възможните обяснения. Сън. Засмуках драскотината на дланта си — как я бях получила? — и устата ми се напълни с вкус на кръв и пръст. Нито един сън не може да направи това, не и с такава натрапваща се реалистичност.

Лагерували сме и съм изгубила паметта си? Напила съм се истински за първи път? Тези обяснения изглеждаха подобри. Но защо не бях в спален чувал като другия човек? Изглеждаше жестоко да ме остави да треперя, дори и да бях в безсъзнание.