Джос Стърлинг - Мисти

— Ехо? Алекс, това там горе ти ли си? — извика глас отдолу.

Целувката бе отложена и Алекс погледна надолу.

— Йохан! Извини ме, Мисти. — И без повече суетене, той заслиза, като отново ме остави сама с мъките ми.

Хюго, Майкъл и Фил ме уговориха да превзема последните няколко метра и така стигнах платформата. Не можех да стоя права, само седях, подпряла глава на коленете си, мърморейки „никога повече”.

— Искаш ли да ти покажа как да слезеш? — попита Фил, най-добрият в катеренето от четиримата.

Поклатих глава.

— Не мисля, че си струва да чакаш Алекс. Той разговаря с чичо си. Страхотно, нали? Толкова съм доволен, че сега има семейство.

Кимнах. Не трябваше да ми е мъчно, че бях пренебрегната заради Йохан. Имаше много хора, които да ми помогнат, а Алекс вероятно нямаше представа колко ме бе страх от височините.

— И така, ще ми позволиш ли да ти покажа? — каза Фил. Мисля, че за разлика от сродната ми душа, той разбираше колко съм обезпокоена. Имахме онзи сладък миг на стената, а после Алекс ме изостави. — Няма друг път надолу, нали разбираш.

— А аз се надявах на криле — казах с леко треперещ глас.

— Много по-лесно е от катеренето.

— Да, просто е. — Хюго ми помогна да наглася въжетата. — Само ги дръж прави, в противен случай ще се люлееш като махало.

Майкъл потърка врата ми, за да ме успокои.

— И мисли: щом веднъж слезеш, никога повече няма да ти се наложи да се изкачиш по тази стена.

Ето това бе приятна мисъл. Изправих се, без да откъсвам поглед от Фил, който отпускаше въжето ми, и заслизах бавно надолу по стената. Никакво показно приплъзване от моя страна.

Стигнах до земята без нещастен случай, Фил ми вдигна палец, а Хамиш откачи въжетата, които ме опасваха.

— Искаш ли да опиташ отново? — попита той.

— Не и в този живот — отговорих искрено. Огледах се, като очаквах Алекс поне да ме поздрави, че съм преодоляла страха си от височини, но той беше при напитките с Йохан и зареждаше монети в автомата. — Благодаря, Хамиш, но приключих тук.

Момчетата се спуснаха по въжетата, сякаш бяха от Специалните части и спасяваха заложници.

— Има ли нещо по-предизвикателно? — попита Фил.

Оставих другите трима да се катерят по черния маршрут.

— Здравей, Алекс — казах тихо, приближавайки се до него и Йохан. — Здравейте отново, мистър Дю Плеси.

— Мисти — кимна Йохан.

— Е, Мисти, значи, слезе успешно? — обърна се към мен Алекс.

Дори не ме беше наблюдавал.

— Да.

— Лесно е, нали?

Преглътнах и извърнах поглед.

— Мисля, че трябва да се връщам в училище.

— Вече?

— Домашни задания. — Нямах намерение да се занимавам с тях тази вечер, но наистина имах такива.

— Чичо, имаш ли нещо против да изпратя Мисти?

Йохан ми се усмихна извинително.

— Това е чудесно, но не мога да остана дълго. Колата ми може да остане на паркинга още само час.

— О, разбирам. Мисти, може би Хюго може да дойде с теб? Хей, Хюго, ела тук за момент!

Подпирайки се с една ръка на стената, Хюго махна с другата и даде знак, че ще дойде.

Не исках да ме предават от ръка на ръка като колет.

— Няма нужда. Тони има час по жиу-жицу тук тази вечер. Ще му изпратя съобщение и ще го попитам дали мога да се върна с него. Свършва горе-долу по това време. — Извадих телефона си и изпратих съобщение.

Алекс се усмихна разсеяно.

— Страхотно. Проблемът е решен. Хюго, молбата е отменена. — Целуна ме по бузата, но обичайната искра този път липсваше.

— Надявам се, че нямаш нищо против да си присвоя Алекс — каза Йохан. — Ще остана в страната само още няколко дни.

Както и Алекс.

— Не всеки ден откриваш племенника си.

„Нито пък сродната си душа.“

— Разбира се, всичко е наред. Ще се видя с Мисти по-кьсно. — Алекс се намеси, преди да съм успяла да кажа нещо безцеремонно. Сигурно усещаше, че не съм щастлива, но също така разбирах, че ме мисли за егоистка. А бях ли? Не знаех дали е това, или още по-грозно негодувание, че оставам встрани. Бях му казала, че ще го поставям на първо място в семейните неща, но той не ми отговаряше със същото, нали?

— Всъщност, Алекс, тази вечер съм заета. — Щях да си мия косата.

Той не изглеждаше прекалено загрижен.

— Добре. Утре тогава.

— Ако успееш да ме вмъкнеш в пълния си график.

— Много забавно. Ще се видим.

Щом открих, че с тези думи съм отпратена, тръгнах към дамската съблекалня, кипяща от гняв.

Когато се прибрах в спалнята си след инцидента с катеренето, протегнах ръка към телефона.

— Здравей, Самър? — Чувах класическа музика като фон. — Можеш ли да говориш?