Джо Абъркромби - Червена страна

Темпъл заслиза по слънчевия склон, оставяйки зад гърба си сянката на древните руини, а разстоянието милостиво заглуши перченето на Стареца. Каквото и да казваше Коска, атмосферата в подножието на хълма не беше на шеги и закачки.

Темпъл познаваше мизерията и нещастието. Беше живял предостатъчно дълго с тях. Но по-окаяни и злощастни от последните пленници на дружината не беше виждал: цяла дузина от страховитите бунтовници от Старикланд - голи, окървавени и окаляни, приковани с вериги за побит в земята кол. По никакъв начин не можеше да си ги представи като опасност за най-великата страна в Кръга на света. Дори не приличаха на хора. Само татуировките по ръцете им говореха за някаква последна, безсмислена проява на неподчинение.

Майната му на Съюза. Майната му на краля, гласеше изписания с ярко открояващи се букви ред на ръката на един. Мнение, към което Тем-пъл напоследък питаеше все повече симпатии. Все по-често го глождеше мисълта, че се е озовал на грешната страна. За пореден път. Но в момента на избора не е лесно да видиш грешката си. А може би, както казваше някога Кадия, в момента, в който избереш една от страните, вече си избрал грешната. От друга страна, Темпъл беше забелязал, че останалите по средата обикновено отнасяха най-лошото. А на него му беше дошло до гуша все да отнася най-лошото.

Суфийн стоеше край пленниците с празна манерка в ръка.

- Какво правиш? - попита го Темпъл.

- Пилее водата - обади се Берми, който се беше изтегнал на слънце отстрани и се почесваше по русолявата брада.

- Напротив - отвърна Суфийн. - Опитвам се да дам на пленниците от Божията милост.

Един от тях имаше ужасна рана на корема, открита, непревързана. Примигваше учестено и мълвеше неразбираемо може би молитва. Веднъж помиришеш ли рана, почти няма спасение, знаеше Темпъл. Но и на останалите изгледите за спасение не бяха големи.

- Ако въобще има Бог, той е един мазен хитрец, на когото не можеш да имаш вяра за нищо - промърмори Темпъл. - Ще е по-милостиво от твоя страна да ги убиеш.

- И аз това казвам - обади се Берми.

- Но за това се иска смелост. - Суфийн вдигна ножницата на меча си и я подаде с дръжката напред. - Ти имаш ли смелост, Темпъл?

Темпъл изсумтя.

Суфийн свали ножницата.

- Аз също. Затова им давам вода, но дори и тя не е достатъчно. Какво става там горе на билото?

- Чакаме работодателите. А докато чакаме, Стареца подхранва суетата си.

- Голям апетит за изхранване - обади се отново Берми, който сега късаше маргаритки и ги хвърляше наоколо.

- С всеки следващ ден по-голям. Вече се доближава по размери до угризенията на Суфийн.

- Това не са угризения - каза Суфийн и изгледа намръщено пленниците. - Нарича се праведност. Не са ли те учили на това свещениците?

- Нищо не те отучва от праведност така добре като религиозното учение - промърмори Темпъл. Спомни си как Кадия проповядваше уроците си в празната бяла стая и как той му се присмиваше тогава. Благотворителност, милост, безкористност. Как съвестта е частицата от самия Него, която Бог поставя в човека. Късче божественост в плътта. На Тем-пъл му трябваха години, за да го извади като треска от пръста си. Погледът му срещна този на един от пленниците. Беше жена с провиснала пред лицето сплъстена коса. Тя протегна към него ръце, колкото й позволяваше веригата. За водата или за меча, той не можа да прецени. Сграбчи бъдещето си!, гласяха мастилените думи на едната й ръка. Откачи манерката си и замислено я претегли в ръка.

- Угризения? - попита Суфийн.

Може и да бе минало много време, откогато ги беше носил, но Тем-пъл не беше забравил усещането на оковите.

- От колко време си съгледвач, Суфийн?

- Осемнайсет години.

- Значи, знаеш, че съвестта е калпав водач.

- Със сигурност не познава терена наоколо - добави Берми.

Суфийн разпери ръце:

- Кой тогава ще ни показва пътя?

- Темпъл! - долетя отгоре дрезгавият вик на Коска.

- Ето го твоя водач, вика те - каза Суфийн. - Ще трябва да им дадеш водата си по-късно.

Темпъл му подхвърли манерката и тръгна нагоре по склона.

- Ти го направи. По-късно ще са в ръцете на Инквизицията.

- Все по лесния път, а, Темпъл? - провикна се след него Суфийн.

- Винаги - промърмори под носа си Темпъл. Не се срамуваше от това.

- Добре дошли, господа, добре дошли! - Коска свали с театрален жест натруфената си шапка при вида на славните им работодатели, приближаващи в стегната формация около един огромен, обкован със стомана фургон. Въпреки че Стареца за пореден път беше спрял, слава богу, да пие преди няколко месеца, поведението му все още беше като на леко пийнал. Имаше очевидна непохватност в движенията на кльощавите му ръце, клепачите му вечно бяха лениво притворени, а речта му беше безгрижно завалена. Още повече че той по принцип си беше непредсказуем и човек никога не знаеше какво ще каже или направи в следващия момент. Някога Темпъл намираше тази му непредсказуемост за вълнуваща, все едно да гледаш колелото на късмета да се върти, тръпнещ в очакване да разбереш какво ще ти се падне. Напоследък беше по-скоро като да клечиш свит на кълбо под буреносен облак, без да знаеш къде ще удари следващата мълния.