Джо Абъркромби: Червена страна

- Ще донеса лопатите. Трябва да погребем Гъли.

Веднага се захванаха с работата. Тя се покатери на дървото, познаваше го като дланта на ръката си, всяка извивка и всеки клон. Беше се катерила по него неведнъж, много отдавна, много преди Лам да се появи.

Майка й я гледаше, а Гъли пляскаше с ръце. Сега майка й беше погребана под него, а Гъли висеше на един от клоните му и Шай не можеше да се отърве от мисълта, че по някаква причина вината беше нейна. Човек не може да загърби минало като нейното просто ей така.

Сряза въжето, пречупи стрелите и приглади окървавената коса на Гъли, докато Лам копаеше до гроба на майка й. Шай затвори клепачите на ококорените му очи и докосна с длан бузата му - беше студена. Изглеждаше толкова дребен, толкова кльощав, прииска й се да го завие с палто, но нямаше такова подръка. Лам го вдигна от земята и го сложи в дупката, после двамата с Шай я запълниха с пръстта. Вдигнаха надгробния камък на майка й и отъпкаха изровените чимове около него. Вятърът вдигаше пепелта от земята - малки сиви и черни люспички над студената земя, - после я понасяше нанякъде.

- Трябва ли да кажем нещо над гроба му? - попита Шай.

- Аз нямам какво да кажа. - Лам скочи на капрата на фургона. Оставаше сигурно още час светлина преди залез-слънце.

- Няма да взимаме фургона - каза Шай. - Тичам по-бързо от проклетите волове.

- Но не и по-дълго и не с целия багаж. Нищо не печелим, като бързаме. Имат, колко, два, три дни преднина? И бързат. Двайсет мъже, казваш? Човек трябва да е реалист, Шай.

- Реалист? - прошепна Шай, невярваща на ушите си.

- Да кажем, че тръгнем след тях пеша и не умрем от глад, и не ни отнесе някоя буря, и да кажем, че ги настигнем. Тогава какво? Дори нямаме оръжие. Нищо нямаме освен ножа ти. Не. Просто ще ги следваме толкова бързо, колкото бързо ни носят Скейл и Калдер. - Той кимна към воловете, които пасяха малкото трева, останала пред тях. - Ще видим дали няма да успеем да откъснем един-двама от групата. Да разберем какво са намислили.

- Пределно ясно е какво са намислили! - каза Шай и посочи гроба на Гъли. - Какво, мислиш, ги чака Роу и Пит, докато ние просто ги следваме? - Тя изкрещя последните думи и викът й раздра тишината, вдигайки няколко врани от клоните на дървото.

Крайчето на устните на Лам потрепери, но той дори не я погледна.

- Просто ще ги следваме - повтори невъзмутимо той. - Може пък да се оправим с приказки. Може да ги откупим.

- Да ги откупим? Запалват фермата ти, убиват приятеля ти, отвличат децата ти, а ти искаш да им платиш за оказаната чест? Мамка му, какъв страхливец си!

Лам отново не я погледна.

- Понякога е нужен тъкмо страхливец. - Гласът му прозвуча дрезгаво, на пресекулки. - Колкото и кръв да пролееш, тя няма да върне нито фермата, нито Гъли. Няма връщане назад. Сега можем само да върнем малките. Както успеем. Да ги върнем живи и здрави. - Този път потрепването премина през цялата му белязана буза, от крайчеца на устните му чак до окото. - Пък после ще видим.

Шай хвърли последен поглед назад, докато потегляха към залязващото слънце. Домът й. Надеждите й. Колко много можеше да се промени само за ден. От тях не беше останало нищо повече освен няколко греди, щръкнали към розовеещото небе. Не ти трябват големи мечти. Имаше чувството, че никога досега не е била толкова нещастна въпреки всичките тежки и мрачни моменти от миналото й. Изведнъж не можеше да намери сили дори да вдигне глава.

- Защо им е било да горят всичко? - прошепна Шай.

- Някои хора просто обичат да палят.

Тя погледна настрани към кривата му намръщена физиономия под периферията на опърпаната шапка и се замисли колко странно бе това, че успяваше да запази такова спокойствие. Човек, на когото не му стиска да се пазари за цена, гледа с такава лекота на неща като смърт и отвличане на деца? Успява да е реалист, при все загубата на всичко, което са постигнали с толкова труд?

- Как така си толкова спокоен? - прошепна тя. - Сякаш... сякаш си очаквал да те застигнат подобни беди?

Той отново не я погледна.

- Бедите винаги те застигат.

- Преживял съм множество разочарования. - Никомо Коска, командир на Дружината на Милостивата ръка, се изтегна сковано назад и се подпря на лакът. - Предполагам, така е с всички велики мъже. Изоставят мечтите си, покосени от предателство, но намират нови, към които да вървят. - Той извърна поглед към Мулкова и смръщил вежди, се вторачи в стълбовете дим, които се издигаха към синьото небе над горящия град. - Аз съм изоставил не една мечта.