Джо Абъркромби - Червена страна

Дори настроението на Шай се оправи, когато тръгнаха по тесния път - просто два едва забележими отъпкани коловоза през високата трева. Младините й бяха съпътствани от черни, черни като безлунна нощ времена, в които не знаеше дали ще я убият някъде, или ще я хванат, ще я обесят и ще хвърлят тялото й на кучетата. Затова, когато нощем често се събуждаше плувнала в пот от ужас, се кълнеше, че занапред ще е благодарна за всеки следващ път, който съдбата реши да й отреди, да следва тези едва забележими коловози във високата трева. Не успяваше да постигне кой знае какви изблици на благодарност, но с едното обещание -колкото-толкова. И все пак винаги усещаше някаква лекота в гърдите, ко-гато фургонът поемаше по пътя към дома.

Фермата изникна пред очите им и смехът секна в гърлото на Шай. За миг настъпи пълна тишина, в която само вятърът прошумоляваше в тревата. Тя не можеше да си поеме дъх, не можеше да промълви и дума, нито да мисли. Кръвта се смрази в жилите й. В следващия миг беше скочила от фургона и тичаше.

- Шай! - изрева след нея Лам, но тя почти не го чу. Главата й кънтеше от запъхтяното й дишане, а земята и небето подскачаха бясно при всяка крачка. Прекоси обраслата в стърнища нива, която бяха ожънали само преди седмица. Прелетя над съборената дървена ограда и краката й шляпнаха в калта сред изпотъпканите кокоши пера.

Стигна до двора - това, което преди беше двор - и спря. От къщата бяха останали само овъглени греди, пръснат наоколо боклук и щръкнал накриво комин. Нямаше дим. Дъждът беше угасил огъня преди ден-два. Изтича покрай почернелите останки на хамбара, скимтейки при всяко издишване.

Гъли висеше обесен от голямото дърво. Бяха го изправили на надгробния камък на майка й, който после бяха съборили в тревата. Беше надупчен със стрели. Цяла дузина, че и повече.

Шай се почувства, сякаш я бяха ритнали в корема, преви се, обгърна раменете си с ръце и простена. Вятърът зашумоля в листата на голямото дърво, разклати леко трупа на Гъли и то й отвърна със същия жален стон. Горкият безобиден нещастник. Спомни си го да се провиква след нея, ко-гато тръгваха с фургона. Каза й да не се тревожи, че той щял да се грижи за децата, а тя му отговори през смях, че не се тревожи, защото децата ще се грижат за него. След това вече не виждаше нищо, беше стиснала до болка очи, а вятърът щипеше лицето й. Стисна още по-силно ръце и изведнъж й стана толкова студено, сякаш нищо не беше в състояние да я стопли.

Чу тежките стъпки на Лам да приближават, да забавят и после той стоеше до нея.

- Къде са децата?

Претършуваха къщата, след това и хамбара. Първоначално бавно, със сковани, несигурни ръце, после настоятелно и методично. Лам повдигаше и отместваше настрани овъглените греди, а тя преравяше пепелта отдолу, сигурна, че всеки момент ще напипа костите на Пит и Роу. Но не ги откри в къщата. Не бяха и в хамбара. Нито на двора отпред. Тръгнаха настрани отчаяни, опитвайки се да потушат страха, устремени, опитвайки се да потушат надеждата. Шай гледаше в тревата, ровеше с пръсти из пръснатите останки от дома й, но освен почернялото от огъня конче, което Лам беше издялал за Пит преди години и овъглените страници на една от книгите на Роу, от брат й и сестра й нямаше следа.

Децата бяха изчезнали.

Тя се изправи с лице срещу вятъра, загледана в нищото и запъхтяна, притиснала опакото на изранената си ръка към устата си. Колкото и да мислеше, друго не можа да измисли.

- Отвлечени са - изграчи Шай.

Лам кимна в съгласие. Посивялата му коса и брада бяха почернели на черти от саждите.

- Защо?

- Не знам.

Тя изтри почернелите си длани в предницата на ризата си и стисна юмруци.

- Тръгваме след тях.

-Да.

Тя клекна над изровените чимове трева около едно дърво. Избърса носа си и очите си. Надвесена над земята, проследи следата до друго място, където земята беше изровена. Намери стъпкана в калта бутилка и я захвърли настрани. Въобще не си бяха направили труда да прикрият следите си. Навсякъде имаше отпечатъци от конски копита, опасващи в кръг останките от къщата и хамбара.

- Били са двайсетина. Но с два пъти повече коне може би. Резервните коне са оставили тук.

- Резервни за децата, така ли?

- Да ги носят къде обаче?

Лам само поклати глава.

Шай продължи да търси, не спираше да говори каквото и да било, просто да запълни с приказки тишината. Нямаше търпение да се захване с нещо, само и само да не мисли.

- Както аз ги виждам нещата, дошли са от запад и са тръгнали на юг. Бързали са.