Крис Бънч - Кралят-маг

Според уговорката не изчакахме да видим дали вторият отряд стрелци ще успее да свали другия кайтски маг, а тръгнахме в атака.

— Ходом… напред…

Ескадрон Гепард, Седемнадесети Ърейски дивизион пиконосци, прехвърли билото и се спусна в долината на Сулем.

Чух викове — радостни крясъци и след тях изненадания вой на планинците на другия бряг, щом ни видяха, но не им обърнах внимание.

Стигнахме брода и зашляпахме през него.

— Свири атака! — изревах, сигналистът ми вдигна дългия бичи рог и предизвикателният зов отекна над долината.

Щом прокънтя, видях нещо, което никога няма да забравя — може би най-благородната гледка, която съм виждал по време на бой.

Един от слоновете, за който мислех, че е умрял — явно беше бойно животно, но сигурно беше толкова остарял, че за срам и позор го бяха понижили в товарно — чу рева на рога някъде в тъмните умиращи кътчета на големия си мозък и се превъртя, надигна се на крака, вдигна хобота си, изви го, собственият му боен вик изтътна до ушите ни, животното се олюля няколко крачки, за да се подчини на отдавна забравената команда, и рухна мъртво.

Бяхме снишили пиките си, копитата на конете ни зачаткаха по камъните в свирепа атака и аз се оказах на върха на острието на формацията. Пред мен имаше мъже в халати — един вдигна лъка си и пиката ми го удари с все сила — беше първият, когото убих. Бързо обърнах коня, изтръгнах пиката от гърдите на планинеца и отново налетях срещу редицата туземци, свалих още един, после зарязах пиката и извадих сабята, а бойците ми повтаряха всяко движение все едно, че бяхме един войник.

Планинците може и да са кучи синове, но кучите му синове бяха храбри. Никакъв знак не видях да се огъват и да бягат, както става обикновено, когато пешаци бъдат ударени изненадващо от конница.

Вместо да отстъпят, Планинските воини удържаха строя и дори контраатакуваха — опитваха се да свалят конете ни с късите си копия и да ни посекат, докато препускаме напред.

Мелето, което последва, беше жестоко и кърваво. Мъжете ревяха, сечаха се, коне с разпрани кореми се свличаха на земята с ужасно цвилене, безумна ярост кипеше наоколо, сабите не можеха да свършат цялата работа и ками и ноктести ръце се впиваха дивашки в противниците.

Към нас се спусна нова редица планинци, плътно като редовна тежка пехота. Зареваха заканително на бойците ми.

В този момент светът около мен забръмча и видях нещо невъобразимо. Недалече от мен в песъчливата земя се беше забило едно копие. Видях го как само се изтръгна от земята, без никой да го е приближил, после полетя в дъга във въздуха, хвърлено с все сила, и се заби в гърдите на един от планинците. Прониза ме страх… и видях други зарязани оръжия — стрели, мечове, ками и къси копия — да се включват в битката, сграбчени сякаш от невидими воини.

Видях и човека, който трябваше да е ясновидецът Тенедос, чух и гласа му, който изтътна като небесен гръм, щом отпрати заклинанието си към планинците.

Воините от планините могат да устоят почти на всякакъв враг — но не и на магия.

Сега вече крещяха от ужас, захвърляха оръжията си в паника и бягаха, но неумолимото заклинание продължи и повечето бяха посечени, докато се опитваха да се спасят.

След миг на бойното поле останаха само трупове, ранени и победители.

Колоната на старши пиконосец Уейс препусна в галоп през реката към нас с победоносни викове и разбрах, че са ликвидирали опита за атака в тила.

Подкарах Лукан в тръс към брода, към Тенедос и останалите от групата му.

От магьосниците се очаква да се извисяват над всичко и всички, свирепите им бради и изпънатите им нагоре ноктести ръце да накарат всекиго да тръпне от страх.

У мъжа, който крачеше към мен, нямаше нищо такова.

Беше малко по-възрастен от мен, но все пак под трийсетте и доста нисък, повече от една стъпка по-дребен от мен. Беше чернокос, с късо подстригана по последната мода в Никиас коса и лицето му беше закръглено, симпатично и почти момчешко. Беше обут в тъмен брич и облечен в палто: бяха добре скроени, но не можеха да скрият шкембенцето му.

Но това, което ме порази, бяха очите му — черни, пламнали сякаш с демонски огън.

Гласът му прокънтя в ушите ми, все едно че беше тътенът на самия Айрису, но думите бяха съвсем неочаквани:

— Аз съм ясновидецът Тенедос. А вие трябва да сте екзекуторът ми.

В първия миг си помислих, че е полудял. Но преди да успея да реагирам, на лицето му се изписа широка усмивка и ме огря топлината на пролетно слънце.