Крис Бънч - Кралят-маг

Проходът се стесни отново и видях, високо горе на билото, останките от каменно укрепление, което Нуманция беше вдигнала преди две столетия, когато страната ни си беше имала крал вместо сегашната Власт на Десетимата и преди да позволим на кайтците, с подразбиращата се подкрепа на Майсир, да търгуват с нас чак до равнината.

Сега Кайт беше такава, каквато я предпочитаха Планинските воини — анархистична страна, в която всеки си имаше враг и всяко племе — отчаяна кръвна вражда със съседното. Акимът на трона в Саяна не беше нищо повече от фигурант и тъй като самият той беше разбойнически главатар, използваше крехката си власт като предимство в личните войни на собствения си клан.

Проходът се разшири и пред очите ни се появи селце. Легендата на картата ми гласеше: „Преструват се на дружелюбни към всеки пътник, но не заставай с гръб към тях. Преди да купиш от някого вода и плодове, накарай го да пие и да опита плодовете.“

Видях само шепа старци, няколко деца и никакви жени. Последното не беше изненадващо — Планинските воини старателно си криеха жените, както и цялото си друго имущество, от страх да не би някой по-храбър и юначен от тях да им ги открадне. Но това, че не се виждаха никакви мъже, подпрени нахално на копие или меч, беше обезпокоително.

Ескадронен подофицер Биканер ми каза, че най-вероятно са излезли на разбойнически набег, и добави навъсено:

— Макар че т’ва ще е най-доброто за нас.

Когато запълзяхме още по-навътре в прохода, зърнах на най-високия зъбер над нас смътно движение — сигурно беше наблюдател. После за миг още по-навътре блесна огледало, сякаш някой подаде сигнал за присъствието на чужди хора в прохода.

След още една миля се натъкнахме на ново човешко присъствие. По дирята, водеща встрани и нагоре от пътя, бяха разхвърляни трупове, полуизгнили. Бяха почернели, поне от няколко дни, и се разлагаха.

Един от бойците ми слезе от коня си и притича до телата да ги огледа. На пътя му с грак се разхвърчаха кани, ядосани, че са им нарушили обяда. Донесе, че са планинци, обрани и разсъблечени до голо. Видял стрела, забита в ребрата на един, и по оперението разбрал, че е стрела на планинец.

— Одеве рекох, че ако мъжете от онова село са излезли за набег, ще е най-добре за нас — каза подофицер Биканер. — Но това — посочи склона с труповете — означава нещо по-лошо. Кръвна вражда, най-малкото. А може и да се събират за война.

— Срещу кого?

— Все едно — отвърна Биканер. — Може да са от Саяна — презират ги, че са слабаци и са отстъпили планините. Може и на юг да е, в Майсир. Ама най-вероятно ще е на север. В Ърей. Няколко години минаха, откакто ни удариха, и сигурно лигите им текат при мисълта колко се е замогнал Ърей оттогаз и колко благини може да свият.

Най-вероятно беше прав — бях слушал в трапезарията на дивизиона как вече от пет години нямало някой хубав мор или още по-хубава война, та повишенията да валят като сухи листа в късна есен. Сигурно щеше да се получи величаво начало на една война, ако Планинските воини се появяха, вдигнали гордо копие с набучената на него глава на някой старши офицер нуманциец.

Сержантите на капитан Мелет завикаха и видях постовете да се спускат от хълма; други подофицери заподвикваха на отделенията си да се приготвят за следващия хребет — и отново бяхме готови за поредния си досаден жабешки скок.

Беше съвсем непоносимо. Денят напредваше; слънцето печеше точно по средата на небето.

„Добре — рекох си. — Назначиха ме да я командвам тая част. Значи ще я командвам.“ Ставаше все по-очевидно, че и да не е нагласено нарочно, то поне се очаква да се проваля. Винаги съм предпочитал да се проваля, като правя нещо, вместо да се издъня с изчакване и бездействие.

Подкарах към фургона, в който се возеше капитан Мелет.

— Капитане, искам да поемете командването на обоза, включително нашите фургони и резервните коне.

Отне му цяла минута мислене, преди да кимне.

— Добре, легат а̀ Симабю. А вие?

— Конницата ще препусне напред без никакво спиране, докато не намерим посланика.

— Но, легат… — Огледа се, видя, че могат да го чуят, затова скочи от седалката и се приближи до коня ми. — Легате, това противоречи на разпоредбите. Никоя част не се придвижва без обоза си, освен при бойно настъпление или на патрул.

— Моите заповеди, сър — казах категорично, — са да ескортирам посланика през прохода Сулем до новия му пост в Саяна. Това са заповедите — единствените разпоредби, които трябва да спазя.