Крис Бънч - Кралят-маг

Не изчаках за отговор, а извиках на Биканер. Напълваме манерките от ведрата с вода по фургоните, всеки войник си получава сухите провизии — телешко, сушено в горски плодове — и тръгваме. След десет минути вече препускахме в тръс по каменистия път.

Пратих двама напред със заповед да стоят в полезрението на ескадрона, да изчакват пред всяко място за възможна засада, докато почти ги настигнем, и отново да продължат напред в галоп. Сменях ги на всеки половин час.

Беше адски рисковано, но смятах, че имам някакъв шанс да успея. Първо, защото се придвижвахме по-бързо, отколкото щяха да могат планинците, въпреки че бягат като антилопи, и второ, защото никой не минава по този начин през прохода Сулем.

Съжалявах, че не мога да разчитам на пехотна поддръжка, тъй като да подкараш конница сама в пресечен терен, без острото око на пехотинеца, което да засече залегналия между камъните копиеносец, е все едно сам да си търсиш смъртта. Дори си бях мечтал да измисля някакъв начин да ги накарам да се движат по-бързо: или да ги качим зад нас и да скачат бързо от конете при среща с противник, или дори да висят на стремената ни, което бях правил като момче, когато бяхме петима, само с един кон. Трудно и за конете, и за хората — но смятах, че ще се получи. По-късно това се превърна в една от най-ценните тактики на императора за изненада на врага. Но нямах време да го обяснявам на капитан Мелет, нито да обучавам войниците му.

Напредвахме, докато не стана съвсем тъмно, и спряхме на бивак, без да палим огньове и с половината състав в охрана.

Самият аз изобщо не спах и когато започнах да различавам ръката си пред лицето, заповядах на бойците да стават и да продължим.

Два часа след изгрев-слънце чухме цвиленето на издъхващи коне и виковете на мъже, сражаващи се на живот и смърт.

По-късно разбрах, че Лайш Тенедос е карал групата си да се движи от зори до мрак — бързал да ги преведе през прохода Сулем, като предлага възможно най-малки изкушения за планинците и без изобщо да вярва на историята за уговореното безопасно преминаване. Същия ден бяха тръгнали на разсъмване и бяха стигнали платото, където река Сулем, идваща от Саяна, завива и излиза от прохода.

Не бяха срещнали никакви врагове, нито ги бяха тормозили скрити из канарите стрелци. Бяха го приели за добър признак, понеже никой от групата му нямаше как да е сигурен, че напред е заложен ужасен капан.

Чух шумотевицата точно когато двамата в авангарда препуснаха обратно и докладваха за бой — смятаха, че е групата, която търсим, тъй като имало два паднали слона — при брода.

Тъкмо се канех да изрева за атака, точно както описват книгите, че постъпват тъпите кавалеристи всеки път, щом чуят трясък на мечове, но се овладях: можеше да има противник по фланговете и можеше да се натресем в друг капан — приготвен за бягащите.

Наредих на старши пиконосец Уейс да подготви ескадрона за бой, а двамата с ескадронен подофицер Биканер подкарахме още малко напред, след което слязохме от конете и продължихме пеша, докато не видяхме долината отпред. Залегнахме между камъните и огледахме сцената.

От този момент до края на битката ще ви опиша действията толкова точно, колкото мога, защото това, „Срещата между Дамастес а̀ Симабю и младия ясновидец Тенедос при битката на прохода Сулем“ е една от най-известните сцени в новата история на Нуманция, позната е на всички от многобройните платна, песни, разкази и стенописи и е представена или по глупав, романтично нелеп начин, или до такава степен изпълнена с темата за „Великото знамение“, че може да мине за религиозна церемония. Само последната ни битка, на плувналото в кръв бойно поле на Камбиасо, се изобразява по-пищно.

Да започнем с фактите на битката. От едната страна имаше може би около шестстотин Планински воини, а от другата — по-малко от триста и петдесет нуманцийци. За сражение в Пограничните земи мащабът си беше съвсем приличен, но едва ли чак сблъсък „от хоризонт до хоризонт“, както го изобразяват.

Не видях никакви неспокойни богове, които да прехвърчат над бойното поле, нито демони, които да се бият на едната или другата страна. Нито са се мяркали някакви магически пратеници, които да ме умоляват да побързам, за да спася „бъдещия император“.

Най-сетне, не забелязах никаква величествена фигура на чародей, застанал сред руини и мятащ гръмове и мълнии, все едно че се е превърнал във въплъщението на самата Сайонджи.

Това, което видях, беше една гола полупустинна долина, тук-там обрасла с трънливи храсти и по някоя кръпка разорана угар, която можеше да се нарече земеделска земя. Река Сулем се виеше през тази долина и пътят я пресичаше през един брод.