Крис Бънч - Кралят-маг

Тенедос кимна одобрително.

— Много добре, легат. Щях да се изненадам и разочаровам, ако бяхте реагирали. Позволете да ви задам няколко въпроса. Ще трябва да ми отговорите само ако отговорът е „да“, на който и да е от тях. Да не би да сте някой особен фаворит в своя дивизион? Да не би частта ви напоследък да е преживяла сериозни загуби в офицерския състав? Да не би да притежавате някакви изключителни умения в справянето с противни и арогантни типове като мен?

При последното на лицето ми може и да се е появила усмивка и да е изчезнала, но си замълчах.

— Точно както очаквах — заяви Тенедос. — Нека да направим няколко предположения. Властта на Десетимата е точна в твърдението си, че Кайт, Пограничните земи, отново се готвят да се надигнат. Да предположим по-нататък — продължи Тенедос, — че Властта на Десетимата може да иска да съкруши този бунт с петата на железния си ботуш, както не е правила от поколение или повече. Ако случаят е този, няма ли смъртта на пратеника им да се окаже идеален повод да изпратят в Кайт тежките батальони, а не само някаква дребна наказателна експедиция?

— След като основанието на Нуманция е такова, кайтците могат да търсят помощ от Майсир колкото си искат, но крал Байран едва ли ще се отзове — продължи той. — А, разбирам, че не сте в течение как кайтците винаги са се опитвали да насъскват Нуманция и Майсир едни срещу други, тъй че никоя страна да не наложи господството си в Пограничните земи без риска да оскърби великия си съсед. Убийството на генералния резидент може също така да се окаже достатъчен повод провинция Дара най-после да разшири границите си, да завземе Ърей и да сложи край на тристранното споразумение между нас, Кальо и Майсир по реда на владеенето му.

— Нищо не разбирам от тези неща — признах. — Аз съм войник, не съм политик.

Тенедос ми отвърна със съжалителна усмивка.

— Дамастес, приятелю. Наближава времето, когато всички нуманцийци ще трябва да се заинтересуват от политика.

Канеше се да продължи, но един от часовите извика, че колоната на капитан Мелет идва, и след няколко минути облаците прахоляк се вдигнаха достатъчно, за да ги видим всички.

Не бях очаквал пехотата да пристигне преди следващия ден, но капитанът ми обясни, че се е засрамил от бързината ми и накарал войниците си да продължах в марш наскок, като разрешил да се возят на смени в колите, за да отдъхват, и рискувал да попаднат на засада, като започвал марша час преди съмване и спирал час преди мръкване.

— Реших — каза ми, — че ходът ни ще е неочакван и планинците няма да имат време да ни устроят клопки, и така се оказа.

Целият следващ ден мина в уреждане на банални лагерни неща и организиране реда на похода. През цялото време разсъждавах над думите на ясновидеца Тенедос. Не съм от бързо мислещите — всички го знаят. Но обмислям нещата дълбоко и с голямо усърдие, докато всичко не ми се изясни. Казаното от Тенедос обаче все още ме озадачаваше дори когато слънцето изгря и потеглихме към Саяна.

След като вече нямаше за какво да се бърза, можехме да се придвижваме според обичайната практика и логика, с флангова защита на по-открита местност и като пращахме предни патрули на всеки хълм, преди колоната да мине покрай него. Местността вече не беше толкова стръмна, не толкова начупена, тъй че качването и слизането от височините отнемаше по-малко време и скоростта беше приемлива.

Първите две села, през които минахме, бяха като първото: изоставени, само с малки деца, жени и старци. Племената наистина крояха нещо и се надявах да е по-дългосрочно и мащабно от намерението да унищожат командата ми.

Третото село беше като първите две. Почти. Лайш Тенедос яздеше отпред до мен, на Рабит. Не мога да кажа дали чух нещо, но по някаква причина се обърнах и видях, че иззад някаква стена се появи едно момче, опънало стар лък, голям почти колкото него — и се целеше точно в гърдите ми! Нямах време да се сниша встрани и вече си знаех, че съм обречен… и изведнъж гнилото дърво се прекърши точно под ръката на хлапето. То извика ядосано и понечи да побегне, но пиконосец Карджан пришпори коня си, спипа го под мишницата, дръпна го нагоре и въпреки че хлапето риташе и се гърчеше като змиорка, го метна на седлото си.

Слязох от коня и отидох до тях. Хванах хлапака за косата и вдигнах главата му, за да му видя лицето.

— И защо искаше да ме убиеш?

— Чъщи! — изруга хлапакът. „Чъщи“ е много гадна дума на един от планинските диалекти и общо взето означава мъж, който е спал с майка си. — Чъщи Нуманциян! — каква по-основателна причина да му трябва?