Крис Бънч - Кралят-демон

Виковете ми отекваха в камъка, викове без отговор. Накрая се предадох и тръгнахме.

Беше светло, ясно и от низините духаше топъл вятър. Поехме надолу, без да се обръщаме.

Бяхме в своята родина, в Нуманция, в най-красивите й от всички познати земи: в Ърей.

Ърей беше някога страна на ярки цветя, израсли около сини езера, страна на мрамор и злато, на смях и любов. Навлизахме сред пламъци, смърт и разруха. Армиите на нощта вече бяха минали оттук и бяха оставили след себе си черни пепелища и пустош.

Още несъвзели се от ужаса селяни ни разказаха, че нуманцийската армия се изтътрила от прохода Сулем и алчните орди на Майсир я следвали плътно. Майсирският крал и дворцовият маг казали на поданиците, че Нуманция е тяхна и могат да правят с нея каквото пожелаят. Разказите за жестокости късаха сърцето и бяха неописуемо много. Но докато кипях от гняв и отвращение, по-хладнокръвната част от мен ми напомни, че и ние не бяхме по-добри като нашественици в Майсир. Какво друго можеше да се очаква?

Но как се беше придвижила толкова бързо армията ни? Бях очаквал все още да е в Кайт и Планинските воини бавно да я избиват. Намерихме един изостанал ранен войник, по случайност не пленен от майсирците.

Осви се обявил за свободен град, но това с нищо не му помогнало. Армията ни без никаква милост, извън всякакви закони го опустошила, обирала и малкото, което било останало. Оставили града в пламъци, пълен с трупове на невинни, и продължили напред.

Когато стигнали в Кайт, чули от офицерите и сержантите какво всъщност могат да очакват от планинците и били готови за най-лошото. Но нищо не се случило. Имало само изолирани засади от малки групи разбойници. Повечето планинци се бояли да се противопоставят на такава голяма сила, макар и разбита.

Войникът бил чул приказки, че владетелят на Кайт, някаква свиня на име Фергъл или Фугъл, бил убит, на трона седял вече друг мъж и планинските племена трескаво сключвали нови съюзи, подновявали стари кръвни вражди и нямали време за чужденците.

Аким Бейбър Фергана, старият ми враг, най-сетне беше срещнал някой по-безскрупулен, по-коварен от него?

Кой… И тогава ми хрумна една странна мисъл, и разбрах, без да имам нужда от доказателства, кой е бил убиецът му, разбрах, че Йонджи бе направил последната си услуга на армията, на която бе служил.

Ухилих се. От Йонджи щеше да се получи много добър аким. Щеше да създаде на Планинските воини достатъчно грижи, та да не нападат Нуманция или Майсир. А може би лично той щеше да води тези нападения?

Все едно, войниците продължили напред и когато стигнали главния му град — Саяна се казва, казах на войника — портите му били затворени, и когато императорът заповядал да ги отворят, му отвърнали с подигравателен смях. Нямало време да започват обсада, защото майсирците били по петите им, и така армията минала през прохода Сулем и влязла в Ърей.

— Чух, че трябвало да тръгнем към реката, където щяло да има подкрепления. Но в прохода майсирците ни подгониха, после свиха встрани и завзеха Ренан, така мисля, че се казва, с помощта на негаретите. Ние хванахме на запад, та да ги обиколим и да се върнем при реката по̀ на север. Удари ме копие, докато се връщах с малко добитък, изпълзях настрана и какво става сега — не знам.

Значи и двете армии бяха на север от нас — по-навътре в Нуманция.

Свиках офицерите си и им казах, че имаме само едно задължение: да се присъединим към нашата армия колкото може по-бързо, като подминем майсирците. Рано или късно трябваше да можем да се свържем с императора.

Може и да беше крал-демон. Но помнех клетвата си пред него, и че нашествениците опустошават страната ми, а това беше като скала в бурно море за удавник. Знаех, че трябва да остана верен.

Офицерите и сержантите не възразиха. Частите им бяха служили в Ърей, повечето от тях го смятаха за свой дом и искаха да отмъстят. Майсирците трябваше да бъдат спрени, иначе цяла Нуманция щеше да стане като Ърей — пепелища и отчаяние.

Продължавахме на север и не бяхме много по-добри от майсирците, освен че не убивахме и не насилвахме жени. По пътя си взимахме това, от което имахме нужда: коне, и след известно време всички отново яздехме; храна, докато всички вече се хранеха добре; дрехи, и скоро всички бяха облечени добре и им беше топло. Нищо не можеше да се направи за измъчените ни погледи, видели твърде много смърт, и за изтощените ни тела, донесли твърде много смърт. Всички до един разбираха, че ще намерим покой само в смъртта.