Крис Бънч - Кралят-демон

Но се държа глупаво, изпитвам детинско самосъжаление — а Сайонджи ще взима живота на още и още смъртни и ще ги чакат най-сурови наказания.

Така че продължавам жалкия си живот на затворник.

Единственото, което желая, е да прегърна своята сетна приятелка.

Смъртта.

Всичко се промени.

Всичко е в хаос.

Тази сутрин видях бърз куриерски кораб, същия, който беше донесъл вестта за смъртта на императора. Този път нямаше нито ярки знамена, нито радостни възгласи.

Съобщението, което донесе корабът, бе още по-смайващо от първото.

Лайш Тенедос е жив. Жив и на свобода.

В своя островен затвор е приготвил хитро заклинание или магическа отвара, с чиято помощ успял да се престори на мъртъв достатъчно добре, за да измами лекарите и заклинателите, които го пазели.

Предсмъртното му желание било да го откарат на родния му остров Палмерас и да позволят на семейството му да извърши погребалния ритуал. Разрешили, но при условие нито камък да не бъде вдигнат в негова памет, за да не би гробът му да се превърне в сборно място за злоумишленици.

Но по някакъв чудодеен начин ковчегът изчезнал и Тенедос отново се появил, по-жив от всякога.

Отначало никой не повярвал, че не е призрак или самозванец. Изпратили войници и опитен магьосник, за да проучат нещата и да сложат край на тази глупост.

Магьосникът издъхнал в ужасни мъки, като и войниците.

Мъжът, който твърдял, че е Тенедос, изчезнал.

Седмица по-късно се появил отново, този път в столицата на провинция Хермонаса.

Хвърлил заклинания, направил магии и сложил край на всякакви глупости за самозванство.

Хермонаса въстанала срещу Барту и Скопас и се обявила на страната на Тенедос. В провинцията изпратили два корпуса на мирните гаранти, но те също се разбунтували и положили старата имперска клетва за вярност към Тенедос.

Никой в моя островен затвор не знаеше как да приеме това, но забелязах с хладен присмех, че пазачите ми започнаха да ме наричат „сър“.

Денят премина като в мъгла, в чудене и въпроси. Към полунощ стоях самотен на сивите каменни зъбери, без да усещам студения вятър и дъжда, биещ в лицето ми.

Императорът беше жив.

Знаех, че ще ме призове, все едно дали за да ме накаже, или за да ме използва отново, за да си възвърне империята.

Клетвата, в която съм се врекъл, кънти в ума ми:

„Държим на верността.“