Крис Бънч - Кралят-демон

Изложих плана си за деня на битката. Самият аз и този път щях да тръгна в челото на кавалерията. Останалата ми шепа Червени пиконосци, подсилени от Седемнадесети Ърейски пиконосци, щяха да имат честта да щурмуват с мен.

Късно следобед домин Отман дойде и съобщи, че атаката ще започне два часа след съмване на другия ден. До вечерта съдбата на Нуманция щеше да се реши.

Насилих се да заспя два часа преди полунощ и се събудих само след три часа. Останах да лежа; усещах как се раздвижва армията около мен, как стяга мускулите си.

Спомних си една молитва, която мълвях като дете, молитва към Танис, семейното ни божество. Беше от молитвите, на които майките учат дечицата си, молитви, които да им дадат сила в самотната нощ и да ги накарат да мислят за добруването на другите, вместо за себе си.

Шепнех думите, макар да не разбирах какво добро може да донесе на това бойно поле едно дребно божество от джунглата като Танис, след като толкова могъщи богове като Сайонджи и Айса, нейното проявление, щяха да газят по земята и чудовищни демони щяха да изпълняват ужасните заповеди на могъщи магьосници.

Станах и се облякох. Бях се умил и обръснал, преди да си легна, а предния следобед си бях облякъл чисто и почти сухо бельо — бях си го изпрал сам. Спомних си за огромните гардероби, които бях имал някога, и тъжно погледнах вещите си. Навлякох по-чистата от двете си ризи, червена като туниките на моите пиконосци, стегнах отгоре кожения елек, оцапан от битки и почти черен, и го напъхах в тесния кожен брич, черен като ботушите, които някой беше излъскал почти до блясък, все едно че бяха нови — изтърканите подметки не се виждаха. За броня си сложих само металния нагръдник и шлема, чието извито перо се беше проскубало.

Закопчах колана с меча от едната страна и сребърната кама на Йонджи — от другата.

Отидох в командната шатра и отново огледахме картата. Проучих последните донесения за разположението на противника. Промени нямаше — значи майсирците не бяха предупредени. Дано.

Малко преди разсъмване домин Отман нахлу в палатката и за първи път, откакто го познавах като неизменно спокойния и далновиден имперски адютант, беше явно уплашен. Изломоти, че императорът ме търсел, искал да се види с мен незабавно! Трябвало да се явя тутакси!

Какво можеше да се е случило? Дали майсирците не бяха научили за заклинанието му? Или, след като си беше магия, може би нямаше да успее да призове онова ужасно създание от леговището му?

Когато се приближих до шатрата на императора, от нея изскочи някакъв уплашен капитан с дрипава оцапана униформа и побягна.

Когато влязох, Тенедос изрита един запален мангал и димящият тамян се пръсна по пода. Друг мангал, с широк ярък пламък, стоеше по средата на грижливо изрисувана с кървавочервена креда фигура. Спомних си я веднага — рисувал бях многократно по-опростения й вариант, преди се изкатеря по стените на цитаделата на Чардън Шир, надраскал я бях за последен път върху камъните вътре, след това бях излял върху нея магическата отвара и бях побягнал презглава, докато демонът се надигаше от дълбините на пъкъла, за да дойде в нашия свят.

Походното писалище и столът на императора бяха преобърнати, а по пода се въргаляха древни свитъци и плесенясали томове, захвърлени в сляпа ярост.

Тракнах с пети и отдадох отсечено чест, като най-изряден легат-школник в лицея.

— Сър! Първи трибун Дамастес а̀ Симабю се явява по ваша заповед.

— Кучи синове! Гадове! Изменници! Предатели!

Погледнах Отман: беше не по-малко сломен от императора. Тенедос отиде до една от лавиците и взе кристална гарафа с бренди. Намери чаша, отпуши гарафата, после гневът му кипна отново и той я запокити към шкафа за карти. Кристалът се пръсна, брендито се изля в търкалящия се мангал и миризливите пламъци изригнаха нагоре.

Най-сетне той се овладя, обърна към мен и заговори спокойно:

— Мъжът, който напусна преди малко, е смел офицер. Препускал е дотук чак от Амур, от тренировъчната база на Гвардията. Три коня паднали под него по пътя. Не знам как е успял да се промъкне през майсирските позиции. Но слава на Сайонджи, че е успял. Ние сме предадени, Дамастес! Предадени сме от онези, за които се бием!

Скопас и Барту си бяха взели поука от първото си поражение. Някъде извън Никиас бяха съставили грижливо плановете си, включващи този път истинско войнство. Бяха използвали всякакви войници и армейски части, които могли да привлекат за каузата си, части, явно ужасени, че ще ги пратят на юг, за да бъдат хвърлени в месомелачката.