Крис Бънч - Кралят-демон

Когато се върнах от сладките си блянове за смърт и пустота, видях, че крал Байран се е надвесил над болничното ми легло.

Гледа ме дълго, без да отрони дума. Аз — също.

После кимна и излезе. Тогава го видях за последен път.

За моя изненада мирът, който беше наложил, се оказа необичайно либерален. Онова, в което се кълнеше, се оказа истина: на него наистина му стигаше кралството и не искаше да си има нищо общо с Нуманция. Но тъй като не беше глупак, се беше погрижил никога повече да не можем да го застрашаваме.

Беше отишъл в Никиас и бе влязъл в съкровищниците. Думите му били прости: „Те са мои.“ Беше наложил тежки контрибуции на всеки град и всяка провинция, достатъчно, за да разорят Нуманция. Протестите били малко, особено след като обявил, че само някой да възрази, ще пусне армията си да опустоши Нуманция също като Ърей.

Беше утвърдил Барту и Скопас като законни управители на Нуманция. Знаеше, че никой от двамата няма военни амбиции, но все пак беше настоял да положат клетва за покорство пред него.

За да не възникне отново заплаха от север, беше създал нова титла — мирен гарант — и беше поставил на този пост предателя Ерни, със заповеди да потиска всяка националистична агресия и редовно да докладва в Джарра.

Ерни беше получил правото да състави част колкото два гвардейски корпуса на гарнизон в Никиас. Разбира се, винаги щяха да се намерят достатъчно главорези, за които думи като държавна измяна са празни приказки и които с охота ще потърсят легитимността на униформата.

Крал Байран беше заповядал също така нуманцийската армия никога повече да не се възстановява, под страх от незабавно нашествие. Най-големите сили, на които бе позволено да носят оръжие, освен гвардейците на Ерни, бяха местните полицейски сили и граничните патрули.

Братството също беше разтурено.

Байран беше помислил и за сестрите на Тенедос: решил беше, че не представляват заплаха, и милостиво им бе позволил да се завърнат в родния си дом в Палмерас.

Колкото до самия мен и императора:

Крал Байран заявяваше, че няма да предприеме никакви мерки срещу нас: щял да остави „подходящото наказание“ за новите управители на Нуманция. Всъщност, както ми обясни някой, беше проявил достатъчно мъдрост да не превърне никой от нас в мъченик. Нито Барту, нито Скопас не можеха да решат как да постъпят, така че ни пратиха в изгнание.

Императорът Тенедос бе заточен на един остров само на няколко левги от Палмерас.

Мен ме изпратиха на много мили на изток, на малко островче, на една седмица плаване от устието на река Латейн.

Бягството беше невъзможно, дори да го исках, дори да имаше къде да отида.

Товиетите сигурно тържествуваха — двамата им най-големи врагове бяха унищожени от друг техен враг. Но може би нашето унищожение правеше каузата им безсмислена, защото оттогава не чух повече за техния култ.

Времето се точеше бавно и угнетяващо — година, после още една. Възстановявах силите си, упражнявах се, четях, мислех за годините, изживени с император Тенедос.

Чудех се какво ли ще стане, ако издъхна забравен, или по-вероятно, ако бъда убит в подходящ момент.

И тогава дойде вестта:

Императорът е мъртъв. Никой не можеше да ми каже точно как е умрял. Допускам, че е бил убит, и затова смятам, че и моята смърт е близо.

Ще я посрещна с радост, защото съзнавам, че макар да исках само добро, донесох на любимата си страна възможно най-голямото зло. Може би бях компенсирал донякъде престъпленията си с това, че възпрях императора в неговия последен, безумен опит да унищожи света в падението си.

Не изпитвах и не изпитвам вина за стореното. Не съм нарушил клетвата си, защото не е ли длъжен един офицер да попречи на своя владетел да унищожи самия себе си или своята страна?

Дългът, честта текат както нагоре, така и надолу.

Императорът така и не го научи това, така и не го разбра. Но той все пак беше императорът.

Понякога със съжаление си мисля, че щеше да е по-добре, по-лесно, ако бях закъснял с един час, преди много-много години, ако бях закъснял в прохода Сулем. Двамата да бяхме загинали по-добре, преди да принесем Нуманция в жертва на олтара на Майсир.

Но тогава никога нямаше да срещна Маран, нямаше да позная любовта й, нито на Амиел и Алегрия.

Постепенно осъзнах една истина. Може да си живял добре, но по-добре е изобщо да не си живял.

Навярно, когато най-сетне се озова лице в лице със Сайонджи, ще мога да я помоля за един дар — защото в края на краищата изпратих безчет хиляди, може би милиони в прегръдката й — и тя ще ме освободи от Колелото.