Крис Бънч - Кралят-демон

Дали Тенедос се мъчеше да си върне покровителството й? Или бе отишъл още по-далече? Дали мощта му вече не се основаваше изцяло на кръв и погроми?

А аз бях положил клетва, клетва да му помагам във всяко начинание, напомни ми с ирония умът ми. Означаваше ли това, че трябва да му помогна да унищожи Нуманция, ако се стигне дотам?

Слава на Айрису, че в този момент ме потърси домин Биканер, с неотложен проблем, тъй че не бях принуден да си отговарям на последния въпрос. Засега.

Вече се движехме по-бързо, защото слизахме надолу, и се кълна, че надушвах благодатната топлина на Нуманция. Но близо третина от хората, тръгнали с мен от Осви, бяха измрели.

Загледах се надолу към огромния храм и селцето, в което ни нахраниха и подслониха и където ни дадоха зебута. Спомних си за младия оракул, облечен в тънък летен халат в зимния сняг, и за гатанката, която ми беше казал. Спомних си също така за страха и омразата на Йонджи и се зачудих какви ли демонични проклятия може да се изсипят върху нас, шестстотинте души, които със сигурност нямаше да сме добре дошли.

Но нямаше избор и продължих напред, със Свалбард и Кърти от двете ми страни. Мъчех се да измисля подходящите думи, които можеха да ни осигурят безопасно преминаване.

Но нямах нужда от думи и молби. На идване храмът беше мрачен и застрашителен. Сега сияеше, окъпан в ярки светлини, и към мен се носеше нежна музика. Пред него се беше появило широко каменно стълбище с приказни зверове по балюстрадите, а най-горе — огромни каменни порти. Сигурно бях потръпнал от страх, когато Йонджи изръмжа колко мразел тези селяни, техния храм и най-вече „онези, които си имат някакво богче да им шепне в ушите и си въобразяват, че ги е осиновил в проклетото си семейство“. Спомних си също така как ми каза, че трима от хората му, всички ранени, били прогонени от бащата на оракула.

Щом се приближих, портите се отвориха и реших, че не може да са от камък и да се отварят толкова бързо. От тях излезе мъж — едър, стар, брадат, но с все още черна, дълга до кръста коса, развявана като коприна от вятъра. Стори ми се, че го познавам, но беше невъзможно.

— Добре си дошъл със своите войници, нуманциецо.

Поклоних се.

— Благодаря ви. Но сме много повече от трима.

— Знам. Преброих ви, докато минавахте през ледника. Петстотин деветдесет и трима воини, жени и деца.

— Прав сте — отвърнах, като едва прикрих изумлението си. — Приемаме с благодарност. Молим ви само за подслон за нощуване и може би за място, където да си приготвим вечерята, и ще продължим на разсъмване, без да притесняваме никого.

— Каня ви и щях да съм лош домакин, ако не се бях подготвил да нахраня гостите си. Повикайте войската си, моля.

Кимнах на Кърти, той отдаде чест и затича надолу по стълбите. Старецът огледа двама ни със Свалбард.

— Вашият спътник навярно таи подозрения за намеренията ми, макар че е трудно да си представим как един човек би могъл да навреди на толкова много войници, които водите. Нали така, о, велики Свалбард?

Едрият воин се сепна и ме погледна уплашено, но се стегна.

— Не и ако е магьосник като тебе. Знам че си магьосник, щом ми знаеш името и разни таквиз…

Мъжът го гледаше сериозно.

— Сигурно е възможно. Ако наистина бях чудотворец. Можете да си поставите стража, ако пожелаете, а онези двамата с вас, които се учат на магия, макар и да не са съвсем чародеи, могат да си поставят каквито заклинания искат. За мен е без значение.

— Не виждам смисъл от стража — отвърнах. — Вие все пак сте магьосник и щом смятате моите двама за нищожни чираци, значи бездруго сме във вашата власт. Предпочитам хората ми да се скрият от лошото време. Ако имате зли помисли, поне да умрем заедно. И на топло.

Естествено нямах намерение да се оставим изцяло в ръцете на този човек. Но това не беше причина да не го оставя да си мисли, че съм беззащитен.

— Доверието ви е голяма чест за мен. Вие и хората ви ще получите не само топлина. Влезте, моля.

— Благодаря ви — поклоних се отново. — Аз съм Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, главнокомандващ…

— Знам кой сте — прекъсна ме старият мъж. — И знам коя е армията ви. Всичко знам за нея. Хайде, да влезем — не благоволи да каже името си.

Погледнах надолу, видях, че хората ми идват — по-скоро крушенци, отколкото войска — и пристъпих вътре, без да изпитам страх. Пътьом докоснах вратите. Бяха от най-тежък камък.

Храмът се оказа много по-голям, отколкото си представях: продължаваше много етажи под земята, с каменни стъпала, виещи се надолу и надолу. Имаше етажи само с малки килии за един човек, може би хиляди, и тях ни предложиха за спални. Във всяка имаше светилник и сламеник и всички бяха безукорно чисти, но миришеха на старо, явно не бяха използвани от много отдавна.