Крис Бънч - Кралят-демон

— За вашите монаси ли са били? — попитах.

— Може и така да ги наречем — отвърна ми домакинът ни.

— Колко души живеят сега тук?

Мъжът се усмихна, но си замълча. Прикани хората ми да си оставят оръжията, торбите и останалия багаж в килиите, освен ако не ги е страх, и да слязат още един етаж надолу. Там имало две врати. Мъжете да минели през лявата, а няколкото жени — вдясно. И добави, че чистият човек е още по-гладен.

Тези помещения бяха с високи тавани, от здрав камък и имаше стаи за преобличане с каменни пейки, където оставихме дрехите си, и една голяма стая с каменни вани, дълбоки четири стъпки и двайсет стъпки дълги. Щом се съблякох, кожата ми пламна, както винаги, когато вляза вътре, след като дълго време съм бил на открито. Топнах се в една от ваните и се оставих да ме облее бълбукащата гореща вода. Сапун нямаше, но имаше парчета пясъчник, с които да се изтъркаме.

Прокарах пръсти през косата и брадата си, за да ги среша, но без особен успех. Късаха се сплетени на валма косми и ми напомниха отново колко съм се състарил.

Ако не беше виещият ми от глад стомах, можех да прекарам остатъка от живота си в тази каменна вана, но се измъкнах насила.

На връщане към съблекалнята ме лъхна горещ благоуханен въздух и ме изсуши. Неволно се зачесах — познат навик, докато не осъзная, че нищо не ме хапе и че просто съм чист.

Още по-голямо беше чудото, станало с дрехите ни. Засрамени от дрипите си, се бяхме постарали да ги сдиплим спретнато, докато се събличахме. Сега бяха сгънати, все едно че с тях се беше занимавала перачка, и наистина като че ли някоя невидима го беше направила, защото бяха чисти, разпраното не само че беше закърпено, но тъканта беше съединена без никакъв шев. Пак си бяха оцапани, но поне нямаха въшки.

Облякохме се и се заизкачвахме по стълбището. Жените се изсипаха от своето отделение и се присъединиха към нас, като бъбреха весело.

Влязохме в огромна трапезария, с маси и пейки от тежко дърво. Масите бяха отрупани с големи месингови купи, пълни с храна. Втурнахме се към тях, без да мислим за строй и за чинове.

Щом насядахме, домакинът ни влезе. Овладяхме се и замълчахме — очаквахме, че ще последва някаква молитва.

— Заповядайте — подкани ни той. — Боговете презират гладните хора.

Не ни трябваха повече покани. Имаше ориз с най-пикантни нуманцийски подправки, каквито не бяхме вкусвали, откакто напуснахме отечеството си, залят с топено масло, парчета патладжан, изпържени в разбити яйца, леща, толкова лютива, че сълзи рукнаха от очите ни, пресни домати със запечено биволско сирене; оризов десерт с манго, кокосови орехи и всевъзможни видове билков чай.

Свалбард се наведе към мен.

— Чудя се колко ли време трябва да научиш един демон да готви?

Брадатият ни домакин очевидно имаше свръхестествен слух, защото се усмихна широко.

— Все още сте подозрителен. Нека да ви попитам нещо. Какво според вас са демоните?

Свалбард се намръщи.

— Зло. Духове, които искат да ти навредят.

— Но тези същества, от които се безпокоите, ще ви нахранят. Значи не може да са демони.

— Отрова — не отстъпи Свалбард.

— Отрова? В такъв случай ще умрете. Ще умрете благородно, опълчвайки се на зли сили, което ще ви изпрати на Колелото, не съм ли прав? Тъй като деянието им ще ви направи добро, не биха могли да са демони, защото демоните са неспособни да вършат добро, според вашето определение.

— Думи! — изсумтя Свалбард и потърси място, където да се изплюе, но не намери и зарови нос в храната си.

Старият мъж отново се усмихна и тръгна между редиците маси като най-чудесният селски ханджия.

Може би съм сънувал, но не мисля. Като че ли се събудих и излязох от килията си в коридора. Светилниците, които пламтяха ярко на излизане от трапезарията, сега едва примигваха. Часовите бавно обикаляха в двата края, мъчейки се да не заспят. Никой не ме видя.

Знаех точно къде да отида. Тръгнах нагоре по стълбището към главния етаж и продължих уверено по някакъв коридор, чийто таван се губеше в сумрака. Имаше малка врата и след това се озовах в средата на храма, огромна многостенна зала с ярки копринени пана по стените. Но нямаше идоли, нито изображения на богове или пейки за поклонници, нито олтар.

В центъра на залата седеше старецът, скръстил крака върху пурпурна червена възглавница. Пред него имаше кръгла сламена рогозка. Коленичих непохватно на нея. Той ме погледна кротко, с очакване.

— Защо ни приехте толкова гостоприемно? — попитах направо.