Крис Бънч - Кралят-демон

— Защо не? Ако не бях го сторил, щяхте да се опитате да вземете каквото ви е нужно от селяните ми, а се чувствам задължен към тях.

— Кой сте вие? Техният жрец? Техният крал?

— Нито едно от тези неща. Всичко.

— На кой бог — или богове — служите?

— На никой. На всички.

— Миналия път, когато минах оттук, имаше един младеж. Нарече се оракул.

— И е точно това. Той е мой син.

— Защо не го видяхме?

— Не се съгласи с начина, по който трябваше да ви посрещнем. Реших да се наложа.

— Какво щеше да направи той?

— Не е нужно да знаеш. Но нямаше да е най-доброто. Той е млад и има много да се учи.

— Той ми каза една гатанка.

— Знам — отвърна старецът и я цитира точно: „Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари.“ Прав ли съм?

— Да.

— Гатанката имаше продължение. „Служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.“ Вече можеш ли да отговориш на някой от въпросите й?

Можех, въпреки че умът ми се мъчеше да го отхвърли:

Богът, комуто служех… Айса, богът на войната. Или може би Айрису.

Богинята, от която се боях… Сайонджи очевидно. Но ако не се боях от нея, то тогава:

Моят враг, онзи, който се стреми към повече, иска да стане бог?

Можеше да е само един.

Лайш Тенедос.

Императорът.

Кралят-демон.

Ако това беше вярно, то той нито можеше, нито щеше да ме възнагради с каквото и да било, защото демоните никога не дават повече, отколкото са длъжни, а му се бях заклел във вярност и преданост по своя воля.

Нещата, които ми беше давал в миналото — богатства, титли, власт — всички тези неща още повече ме бяха обвързали към него, принудили ме бяха да му служа още по-добре, да му бъда още по-верен.

Да, имах отговора на гатанката. Но можех ли да го кажа на този човек? Не. Никога. Той чакаше. На устните му се появи усмивка и се стопи, и той кимна, все едно че беше чул някой — мен? — да говори и беше одобрил думите му.

— Добре. Великолепно. Сега, след като толкова много изстрада, може би ще пожелаеш и аз да ти дам нещо.

— А защо?

Старецът сви рамене.

— Защото ме забавлява. Защото съм длъжен. Има ли значение?

— Всъщност не.

— Добре тогава. Разбира се, предвид това, което съм, може би демон, както се бои твоят Свалбард, ще го кажа с поредната гатанка.

— Естествено.

Двамата се засмяхме и звукът отекна в огромната зала. Вече си го спомних, него и огромния леопард, които ни гледаха, докато се катерехме нагоре към Майсир, преди толкова време.

— Ти беше момчето, яхнало тигъра — каза той и замълча, като видя стъписването ми. Понечих да отворя уста и да изломотя въпрос, но осъзнах, че няма да ми отговори, нямаше да ми обясни откъде може да знае какво е казал един заклинател от джунглата на родителите ми, когато съм се родил. — Сега тигърът се е обърнал срещу теб. Изпитваш голяма болка и ще те сполети още по-голяма. Но нишката на живота ти продължава… Благодеянието, което ти правя, е да ти кажа, че ще продължиш много по-дълго, отколкото мислиш сега или ще мислиш скоро. Някъде оттук насетне твоята нишка ще промени цвета си. Навярно цветът, който усещам, има някакъв смисъл за теб. Той е яркожълт и сега е от коприна.

Жълто? Коприна?

— Въжето за душене на товиетите — изръмжах.

— Знам за тях — отвърна старецът.

— Те се опитаха да ме убият няколко пъти. Аз съм им заклет враг.

— Така е. Но всичко се променя. Онзи, комуто служиш например, може да стане най-жестокият ти враг. Защо злото да не може да се окаже добро, щом възприеманото като добро може да е зло? — старецът се надигна. — Мисля, че задоволих и дълга си, и чувството си за хумор, като те обърках още повече, също като сина ми. Спи хубаво и дълго.

И си тръгна. Залата беше огромна, но той все пак си отиваше от мен цяла вечност, ставаше все по-малък и по-малък, все едно че беше дълга няколко мили.

Отново бях в килията си, грубият сламеник триеше голото ми рамо; после отново заспах.

Събудих се все едно, че бях спал векове — свеж, жаден за живот, въпреки че когато сънят ми, ако наистина беше сън, се върна в ума ми, потръпнах. Не знаех какво да мисля. Но нямах време да мисля, защото ме чакаше много работа.

Хората бяха радостни и шумни, тичаха по коридорите като палави ученици. Строихме се пред храма и затърсих с очи човека, който толкова щедро ни беше приютил.