Крис Бънч - Кралят-демон

Богинята едва ли ме смяташе за луд фанатик, помислих си и ме досмеша. Смехът ме накара да се почувствам малко по-жив и да се измъкна от скръбта, в която се бях загърнал.

Спомних си отново за прорицанието на онзи магьосник при раждането ми и се помолих: достатъчно ме изтерза тигърът, мой ред е пак да го яхна и дано да продължи нишката на живота ми. Поне още малко.

Наредих на сержантите и офицерите непрекъснато да обикалят по редиците и да реват никой да не спира, както винаги, но с една добавка — да покажат, че заслужават сержантските си знаци и офицерските пояси. Те ругаеха всеки боец, който изпуснеше оръжието си, но ако не можеше да го вдигне, го носеха вместо него, докато посъбере сили. Ако паднеше, караха двама от приятелите му да го подхванат под мишниците и да продължат.

Който не го правеше или сметнеше, че думите ми са празни като вятъра… още първия ден разжалвах седем офицери и тринайсет сержанти в редници.

Сравнено със скоростта, която бях постигнал с Бакр и неговите негарети, направо пълзяхме. Но все пак се движехме и с всеки ден се отдалечавахме от армията на Байран.

Помолих двама от Братството да се опитат да се свържат със заклинание с другите магьосници в армията ни. Тъкмо бяха надраскали фигури в снега за символите си и бяха запалили някакви треви, когато единият извика уплашено, бързо заличи фигурите и промълви:

— Той е там някъде. Някой. Някой ни търси.

Повече не се и опитахме да се свържем с императора.

Боецът беше паднал на колене и стенеше. Развиках се и го принудих да се вдигне, а той заплака:

— Моля ви, трибуне. Моля ви, оставете ме да умра.

— Ще те оставя, скапаняк. Но в Нуманция. Не тук. Ставай, говно такова! Нищо чудно, че си паднал, задник! Оная курветина майка ти не ти е дала сърце, нали! Нито татенцето ти, сводникът! — заревах в лицето му.

Мъжът побесня, очите му блеснаха от гняв и посегна да ме удари.

— Слабичко! Хайде, пробвай отново! — изръмжах му. Посегна отново и този път се оставих да ме удари по гърдите.

— И бебета са ме удряли по-силно — изсмях му се и продължих.

Изпсува ме и прикрих усмивката си. Можеше и да се справи през планината, ако не за друго, то само за да ме убие.

Умряха последните ни два коня и ги насякохме за котлите. Два коня и един чувал корени, изровени от замръзналата пръст, за да нахранят хиляда души.

Стигнахме до голямата река и Айса бе на наша страна, защото се оказа здраво замръзнала. Прехвърлихме я бързо.

Друго чудо — един от съгледвачите намери плитък ръкав и в него — три от големите мустакати злобни на вид риби, изглежда, заспали. Изровихме дупка в леда, заудряха вътре с копия и рибите се замятаха от болка. Но докато кършеха ледената кора, в гърбовете им се забиха стрели и имахме прясна храна.

Две бяха близо двайсет стъпки дълги, третата — почти трийсет и ги излапахме алчно, полуопечени и дори сурови. Намерихме още риби близо до брега, счупихме леда и избихме и тях.

Ядохме няколко пъти, достатъчно, за да се сгреят всички. Може все пак бе възможно да се оцелее в тази пустош.

И сега умираха хора, но не толкова често. Носехме телата на мъртвите до поредния нощен бивак и маговете ни изричаха думите и се опитваха да призоват огъня. Твърде често не успяваха и се налагаше да ги погребем под каменни грамади. Но все пак беше по-добре, отколкото да ги оставим да лежат където паднат. И нямаше повече канибализъм.

Околността вече изглеждаше смътно позната и ми се стори, че времето става малко по-меко. Стигнали бяхме до мястото, където лагеруваха негаретите. Все едно че беше преди сто години. Спомних си колко вкусно беше месото на онази антилопа, която убихме тогава, и ако Айса наистина беше на наша страна, може би щяхме да намерим тук зимуващ дивеч — голяма работа, ако е поизмършавял. Можеше да ощавим грубо кожите и това щеше да ни осигури топли наметала и превръзки за краката в суровите планински проходи. Пуснах съгледвачите далече напред, за да видят дивеча, преди той да ни е видял.

Намерихме по-добра храна, отколкото се надявах. Съгледвачите ни съобщиха за седемдесет черни кръгли шатри в една голяма падина: негарети.

Магьосниците ми не засякоха магически прегради, тъй че негаретите не се пазеха, изобщо не допускаха, че толкова навътре в свебите може да се появи враг. Изпратих Ърейските пиконосци да ги заобиколят отстрани и след това да ги атакуват отзад.

Накарах бившите разузнавачи с бойци, които те изберат, и спешените хусари да продължат напред като главна атакуваща сила, а останалите спрях, под охраната от Тежката кавалерия.