Крис Бънч - Кралят-демон

С нас имаше двама от Братството и им заповядах да призоват огъня и да изгорят всички трупове. Трябваше да се опитаме просто да изчезнем, да заличим следите си. Това можеше да ни даде шанс, много нищожен шанс да оцелеем. Иначе беше все едно, да мислим за себе си като за майсирски роби или замръзнали в пустошта трупове.

— В каква посока тръгваме? — попита Биканер.

— На изток. Изток и североизток.

Почти в обратната посока от императора и армията ни. Единственият шанс да се откъснем от врага и да опитаме невъзможното: да прехвърлим планините и да се върнем в Нуманция, както вече го бях направил веднъж.

Но тогава трябваше да се грижа за малцина, при това повечето бяха калени бойци в цветуща форма; сега се налагаше да премина с няколкостотин съсипани гладни войници и техните спътници.

Сигурно трябваше да заповядам щурм обратно откъдето бяхме дошли и да загинем благородно и безсмислено за своя император.

Но устоях на решението си, колкото и да беше глупаво.

Навлязохме дълбоко в пустата свеби. Поставих Червените пики в ариергарда и им казах да изпълнят заповедта ми без никаква жал и милост. На никого да не позволят привилегията да умре, не и докато не се стъмни. Самият аз крачех последен, крещях и виках, докато не пресипнах съвсем.

Ругаех изоставащите и те ме ругаеха. Биех ги и те се опитваха вяло да ме ударят. Но се отдръпвах от ударите и ги подканях заядливо да ми посегнат отново, или са жалки червеи? Ревях им, останал без глас, че бих ги нарекъл жени, но няма защо да обиждам пола, защото жените са пред тях — готвачки, перачки, курви — каквито ще да са, все едно.

Не изпитвах умора, изтощение и глад. Превърнал се бях в същество на снеговете, на пустошта и извличах сила от дивото около нас.

Продължавахме все напред и напред. Димът от топлите огньове на Осви бавно се стопи зад хоризонта и вече нямаше нищо освен пустинната равнина пред нас. Заваля и за първи път снежната буря бе като дар на Айса, на Айрису Закрилника, защото скриваше дирята ни и заслепяваше враговете, които можеха да ни преследват.

Най-сетне, по здрач, заповядах да спрем. Свлякохме се в снега и се проточи дългата мразовита нощ.

Взех коня на Балк и преди разсъмване заорах напред в снега. След около половин час видях малка долина, обрасла с ниски криви дървета. От едната й страна минаваше замръзнал поток. Върнах се и казах на офицерите си да вдигнат всички и да тръгват.

След час колоната се затътри, но оставихме двайсет и три трупа в снега. Накарах пиконосците да ги съберат на едно място, но забраних на заклинателите ни да ги изгорят. Не можехме да си позволим нито загубата на магическа енергия, нито пушека, нито възможността Бойните магове на азаза да доловят миризмата.

Близо два часа ни отне, докато стигнем долината, но я стигнахме. Наредих бойците да се съберат по части, доколкото бяха останали. Картината беше окайваща. Биканер и адютантът му ги преброиха бързо и ми докладваха. Имахме четиридесет и шест от моите Червени пиконосци, сто и петдесет души от Седемнадесети и около двеста от Десети хусарски, същия брой от Дванадесети, малко от разузнавачите на Йонджи, около триста и петдесет от разни други, четиридесет и девет жени и дори няколко деца. Постарах се да скрия болката си. Пълният състав на Седемнадесети пиконосци беше над седемстотин души, Десети хусарски и Дванадесети тежка кавалерия — по деветстотин всеки.

Трябваше да направя нещо, за да накарам хората да повярват, че все още има макар и най-нищожен шанс да оцелеят. Казах на бойците да развалят строя и да се престроят около мен. Вятърът беше студен, но духаше над главите ни и шепнеше през необятната свеби отвъд долината. Започнах без никакви опити да вдъхвам надежди:

— Тъй. Не знам за вас , но аз се радвам, че се разкарах от армията.

Това ги стъписа.

— Поне не ни се налага да газим в пепелта и в говната им — продължих и няколко души се изхилиха. — Ей това ми харесва, да съм тук, където човек може да подиша чист въздух — още смях.

— Така. Откъснати сме от императора. И шибаният Байран доволно потрива ръце и си мисли, че ни е спипал. Ще му докажа, че е пълен тъпак, и всеки, който желае да направи същото, е добре дошъл на малка разходка с мен.

— Къде отиваме, трибуне? — подвикна някой.

— Ще я прегазим тази свеби и ще стигнем до едни планини. Ще ги изкачим, ще се спуснем надолу и ще излезем точно на границата на Нуманция. Трябва да сме у дома някъде по Времето на птиците, тъй че времето ще е хубаво. Е, иска ли някой да тръгне с мен?