Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Фрусрик беше дал новата Маска на Тамала ту Джекин, който я бе носил чак до ненавременната си смърт; после преминала в ръцете на Урик ту Хирст, един от най-надарените Чаросплетници. След Урик тя бе сменила седмина собственици за повече от стотина години, докато най-накрая не се беше озовала при Вирч. Той я получи от своя учител, който бе видял в момчето изключителен талант, на фона на който уменията на останалите му ученици бледнееха.

Истинската Маска отнемаше всичко, което притежателите й имаха — изсмукваше ги, разлагайки ги отвътре, след което запазваше част от отнетото и го предаваше на поредния си собственик. Тя ги променяше , дарявайки ги с парченца от съзнанието, спомените и индивидуалността на предишния собственик; с всеки следващ носител на Маската трябваше да се предава все повече и повече, докато в един момент сблъсъкът на най-различни влияния, сънища и преживявания идваше в повече на съзнанието. Колкото по-стара беше Маската, толкова по-голяма бе силата й и толкова по-бързо тя тласкаше Чаросплетника, който я носеше, към бездните на безумието. По-слабите послушници щяха да умрат, дори само ако сложеха тази Маска; Вирч бе повален за три сезона, ала накрая успя да я овладее. И силата, с която тя го бе дарила в отплата, беше несравнима.

Не беше малко и онова, което бе взела от него. Той наближаваше четиридесет жътви, но вече накуцваше и хриптеше, все едно бе на три пъти повече. Лицето му бе станало отвратително. Хиляди зарази и туморни образувания кипяха в сломеното му тяло и болките му не отслабваха нито за миг. И въпреки че не го осъзнаваше, Маската бавно, но сигурно разрушаваше разсъдъка му, избутвайки го към ръба на лудостта.

Сега обаче той не усещаше никаква болка в тялото си, защото се рееше в Чаросплетието, а екстазът, който изпитваше тогава, го потапяше в океана на блаженството.

Като всички Чаросплетници, и той беше научен да визуализира усещанията си по свой собствен начин. Суровата тъкан на Чаросплетието поразяваше сетивата с великолепието си и мнозина новаци попадаха под влиянието на тази красота и изгубваха желание да се върнат. Те оставаха да се скитат завинаги някъде между безбройните нишки, изгубени в своя собствен рай — ярки призраци, изгубили завинаги разсъдъка си в рая на Чаросплетието.

За Вирч то представляваше бездна, неизмерима, безкрайна чернота, в която той беше просто една малка прашинка светлина. И все пак там не беше пусто. Големи извиващи се тунели прорязваха тъмнината — сиви, тъмни и мъгляви, понякога преливащи в цветовете на дъгата, подобни на гигантски червеи, които се гърчеха и потрепваха, а главите и опашките им бяха изгубени нейде във вечността. Червеите бяха нишките на Чаросплетието и той се рееше в мрака между тях, където царуваше нищото — само пълната наслада от обезплътеността. Ръководейки се от усещанията си, Вещерът чувстваше приятните вибрации на нишките и лекия ветрец, който го облъхваше, зареждайки го с енергия. На границата на видимостта огромни китоподобни форми се носеха из тъмнината. Той така и не бе успял да разбере какво представляваха те — продукт на собствената му фантазия или нещо друго? Навярно никога нямаше да узнае, тъй като винаги му се изплъзваха. Впоследствие Вирч се отказа от опитите си да ги достигне, а те, от своя страна, продължиха да го игнорират като нещо недостойно за вниманието им.

Чаросплетникът се носеше стремително между огромните нишки, досущ като комар между масивните им, плавно движещи се стволове. Като разчиташе вибрациите им, той успя да намери точно тази нишка, която му трябваше, след което се гмурна вътре в нея, разкъсвайки повърхността й. Хаосът го погълна.

Сега беше искра, миниатюрна искрица, която летеше между синапсите на нишката с главозамайваща скорост, мълниеносно решавайки къде да завие и къде да подскочи нагоре с недостижима за човешкото съзнание бързина. След главоломни прехвърляния от влакно на влакно, където се извършваха милиони промени за по-малко от секунда, той най-накрая стигна до края на единичната струна и се озова на свобода.

Зрението му се избистри, сетивата му започнаха да се възвръщат и той откри, че се намира в малка, слабо осветена стая. В нея нямаше нищо забележително, като изключим ронещия се жълто-червен камък, от който бяха построени стените, както и пиктограмите, надраскани произволно по тях, чието значение се простираше от безсмислени фрази и бебешки дърдорения до най-зловещи перверзии и обещания. Бълнувания на безумец. Два фенера мъждукаха едва-едва на стенните си поставки, карайки потъналите в полумрак тухли да танцуват. Зад него имаше изподраскана дървена врата, която в момента бе затворена. Макар че не виждаше нищо запомнящо се, посредством което да определи къде се намира, стените нашепваха нещо познато на изострените му възприятия. Това беше Адерач — манастирът на Чаросплетниците.