Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

— Какво става? — извика й той, стисна я за ръката и я завъртя грубо към себе си. — Какво става ?

Тя се отскубна от хватката му и мъжът не се възпротиви. Той много добре знаеше докъде се простира властта му в отношенията им. Тя бе Кръвна Императрица, представителка на управляващата династия. Докато той бе Император само заради брака си с нея; брак, който можеше да бъде анулиран във всеки момент, стига Анаис да пожелаеше това.

— Добре дошъл, Дурун — отвърна саркастично жената, гледайки го заплашително. — Как мина ловът?

— Какво се е случило, докато ме нямаше? — не спираше да вика той. — Какви са тези неща, които чух… детето ни… какво си направила?

— Лусия е необикновена , Дурун. Както сигурно щеше да знаеш, ако я беше навестявал повече от един път в годината. Не ми казвай, че тя е наше дете — ти изобщо не си участвал в отглеждането й.

— Значи е вярно? Значи е Различна? — изрева Дурун.

— Не! — изкрещя Анаис в същото време, когато Вирч каза „Да“.

Дурун изгледа смаяно съпругата си, която смело отвърна на погледа му. В стаята се възцари напрегната тишина.

Императрицата знаеше много добре каква щеше да бъде реакцията му. Мъжът й беше до болка предсказуем. През повечето време тя го презираше, мразеше тесните черни дрехи, в които се обличаше, и лъскавата му черна коса, която падаше от двете страни на лицето му. Мразеше надутите му маниери и орловия му нос, слабото му лице и тъмните му очи. Женитбата им беше изцяло политическа, уредена от родителите им преди да са се видели и веднъж; ала макар че така бе получила подкрепата на рода Батик като верни съюзници, си беше платила хилядократно за това, изтърпявайки този надут мързеливец за съпруг. Е, и той си имаше силните моменти, но този не беше от тях.

— Родила си Различно дете? — прошепна той.

— А ти си станал баща на такова — контрира го тя.

Мигновен спазъм на болка проряза лицето му.

— Даваш ли си сметка какво означава това? Осъзнаваш ли какво си сторила?

— А ти даваш ли си сметка каква беше алтернативата? — попита Императрицата. — Да убия единственото си дете и да оставя династията Еринима да загине? Никога!

— По-добре да го беше направила! — просъска й той.

Тя тъкмо отвори уста да му отговори, когато зад вратата се чу прозвъняване на камбанка.

— Още едно съобщение ви очаква — рече Вирч с клокочещия си глас.

Стрелвайки съпруга си с разгневен поглед, Анаис отвори вратата и профуча покрай изненадания слуга, преди още да си е отворил устата да й съобщи онова, което тя вече знаеше. Дурун се втурна към своите покои. Поне за това Анаис се почувства благодарна. Нямаше никаква идея как ще се справи с гнева на благородните семейства, ала бе сигурна, че ще го направи по-добре без присъствието на Дурун.

Покоите на Върховния Чаросплетник Вирч представляваха един паметник на деградацията. Те бяха мрачни и неприветливи, задушни и влажни като блато посред лятна жега. Високите капаци на прозорците, които бяха плътно затворени, вместо да пропускат прохладния ветрец, бяха покрити с най-различни разноцветни материали и тъкани. Голямото плюшено легло се бе изтърбушило и изглеждаше наклонено на една страна, а чаршафите бяха лекьосани и измачкани. В центъра на помещението се виждаше осмоъгълен басейн за къпане, чиито мътни води бяха осеяни с всевъзможни боклуци и екскременти, а на дъното му, взирайки се сляпо нагоре, лежеше голо момче.

Всичко тук свидетелстваше за чудовищните апетити на Вещера, когато биваше обзет от яростта, спохождаща го след някое от неговите Чаросплетнически състояния. Всякакви храни в различен стадий на разваляне бяха разпилени наоколо. Най-изящни копринени тъкани бяха разкъсани на парцали. По плочките на пода се забелязваха следи от кръв. До продъненото легло имаше камшик, а върху завивките лежеше някакъв труп, разлагащ се тук поне от няколко седмици, чийто пол и възраст не можеха да се различат. Голямо наргиле димеше забравено на пода до локва разляно вино и влажни дрехи.

Върховният Чаросплетник се бе разположил в средата на помещението, до басейна — съсухреното му тяло бе обвито в парцали и той седеше, кръстосал крака под себе си, а на главата си беше сложил Маската.

Истинската Маска на Върховния Чаросплетник Вирч беше много, много старинна. Родословието й водеше началото си от Фрусрик, един от най-великите Майстори, които някога бяха живели. Фрусрик я бе направил от бронз, изкован толкова тънко, че да се носи с лекота. Тя беше истински шедьовър — представляваше лицето на някакъв отдавна забравен бог, а изражението му бе едновременно безумно и ужасяващо нормално. Гъсти вежди надвисваха над подобните на мрачни бездни очи, а физиономията му сякаш крещеше от отчаяние, виеше от омраза или ръмжеше от ярост, в зависимост от това под какъв ъгъл падаше светлината върху нея.